Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Нямаш грижи. Каква сума обсъдихме, Моза?

— Петдесет хилядарки ни се видя справедливо.

Измъченият ми вик беше непресторен.

— Петдесет хиляди паунда?

— Като за начало.

Червата ми започнаха да куркат, да се подуват и да се разстройват.

— Наистина ли мислите, че държа такива пари в кутии за обувки из къщата си? — аз придадох на гласа си дрезгавина като на Мръсния Хари, но се получи нещо по-близко до Колебливия Бегинс.

— Надявам се все някъде да ги държиш, дядка.

— В брой.

— Без глупости. Без чекове.

— Без обещания. Без отлагания.

— Старомодни пари. И в кутия за обувки става.

— Господа, ще се радвам да платя някаква договорена компенсация, но законът…

Джарвис подсвирна през зъби.

— Законът ще помогне ли на човек на твоите години да се оправи от няколко счупвания на гръбнака, Тимъти?

Еди:

— На твоите години хората не рикошират. Те се размазват.

Сдържах се с всички сили, но сфинктерът ми вече не ме слушаше и от него изригна канонада. Бих понесъл присмех или снизхождение, но съжалението на мъчителите ми ознаменува унизителното ми поражение. Те дръпнаха веригата на тоалетното казанче.

— Три часа.

„Завръщането на Кавендиш“ стана на пух и прах. Злосторниците изтрополиха навън, като прегазиха падналата ми врата. Еди се обърна, за да каже заключителни думи:

— В книгата на Дърмът има един хубав откъс. За тия, дето не си връщат заемите.

Любопитните читатели препращам към страница 244 от „Набито канче“, ще я намерите в близката книжарница. Не четете на пълен стомах.

Пред сградата на издателството ми в Хеймаркет редове от таксита ту пъплеха, ту се хвърляха напред. В моята светая светих египетските обеци на г-жа Латъм (подарък от мен в чест на десетгодишнината от назначаването й в издателство „Кавендиш“ — намерих ги в една кошница с намалени стоки в магазина за сувенири в Британския музей) потрепваха, докато тя клатеше глава: не, не, не.

— А аз ви казвам, г-н Кавендиш, че не мога да ви намеря петдесет хиляди паунда до три часа този следобед. Не мога да ви намеря и пет хиляди паунда. Всяко пени от „Набито канче“ отиде за изплащане на просрочени дългове.

— Някой да ни дължи пари?

— Аз винаги водя старателно всички сметки, не е ли така, г-н Кавендиш?

Отчаянието ме кара да го удрям на просия.

— Живеем във времето на лесните кредити!

— Живеем във времето на кредитните ограничения, г-н Кавендиш.

Затворих се в кабинета си, сипах си уиски и изпих с него хапчетата си за сърце, после проследих на старинния си глобус последното пътуване на капитан Кук. Г-жа Латъм ми донесе пощата и излезе, без да каже и дума. Сметки, рекламни брошури, морални изнудвания от събирачи на средства за благотворителност и пакет със следния надпис: „На вниманието на далновидния издател на «Набито канче»“. В него се съдържаше ръкопис, озаглавен „Периоди на полуразпад“ — тъпо заглавие за художествена творба — с подзаглавие „Първата загадка на Луиса Рей“. От тъпо по-тъпо. Неизвестната авторка с подозрителното име Хилъри В. Хъш започваше придружителното си писмо по следния начин: „Когато бях на девет години, майка ми ме заведе в Лурд да се помоля за изцеление от нощното си напикаване. Представете си учудването ми, когато същата нощ в съня ми се яви не света Бернадет, а Ален Фурние“.

Откачалка вляво на борд. Хвърлих писмото в кутията „Спешни“ и включих чисто новичкия си свърхмощен компютър, за да поцъкам минички. След като два пъти изгърмях, аз се обадих на „Сотбис“, за да предложа на търг оригиналното автентично писалище на Чарлс Дикенс, като определих резервна цена от шестдесет хиляди. Очарователен оценител на име Кирпал Сингх съчувствено ми обясни, че това писалище вече е собственост на къщата музей на Дикенс и изрази надежда, че не са ме измамили с прекалено голяма сума. Признавам, понякога губя нишката на дребните си кроежи. После се обадих на Елиът Маклъски и попитах как са прелестните му дечица.

— Добре, благодаря.

Той попита как е прелестният ми бизнес. Аз поисках заем от осемдесет хиляди паунда. Елиът промърмори замислен:

— Мда…

Намалих сумата на шестдесет. Той изтъкна, че кредитната ми линия с погасителен план все още има времеви хоризонт от дванайсет месеца и едва след това ще бъде възможно да се променят размерите на кредита. О, липсва ми времето, когато банкерът отсреща ми се изсмиваше като хиена, казваше ми да вървя по дяволите и ми затваряше. Проследих пътя на Магелан на глобуса си и изпитах копнеж по епохата, когато, за да започнеш отначало, е трябвало просто да се качиш на следващия кораб в Дептфърд. След като достойнството ми вече беше потъпкано, аз звъннах на мадам X. Тя вземаше сутрешната си вана. Обясних й колко сериозно е положението ми. Тя се изсмя като хиена, каза ми да вървя по дяволите и ми затвори. Завъртях глобуса си. Завъртях глобуса си.