Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Какво чудно има, че двамата с г-жа Латъм бяхме претоварени — лекичко — в счетоводството?

Успехът в миг зашеметява неопитните. Направих си визитки: „“Завръщането на Кавендиш», издателството на най-модерната художествена проза“. Е, помислих си, защо да не продавам издания вместо издание? Защо да не стана сериозният издател, за какъвто светът ме провъзгласи?

Уви! Тези нищо и никакви картички бяха червеният плащ, размахан пред Бика на съдбата. Още при първия слух, че Тим Кавендиш е забогатял, в офиса ми като саблезъби сурикати нахлуха моите кредитори. Аз както винаги оставих гностичната алгебра и решенията на кого какво и кога да се плаща на безценната г-жа Латъм. Затова се оказах психически и финансово неподготвен, когато — близо година след Нощта на Феликс Финч — ме навестиха среднощните ми гости. Признавам, че откакто мадам X ме напусна (сложи ми рога с един зъболекар — трябва да разкрия истината, колкото и мъчителна да е тя), в къщата ми в Пътни настана домакинска анархия (още по-добре — кучият син беше германец), така че фаянсовият ми трон за дълго се превърна де факто в офис стол. Под заоблената като бална рокля кутия за тоалетна хартия стои бутилка приличен коняк, освен това оставям вратата отворена, за да чувам радиото от кухнята.

Във въпросната нощ бях оставил неизменното си тоалетно четиво — „Залез и упадък на Римската империя“ — заради всичките ръкописи (несмилаеми зелени домати), постъпили в „Завръщането на Кавендиш“, новата ми конюшня за шампиони. Мисля, че беше към единайсет часа, когато чух, че някой се суети пред пътната ми врата. „Удар или лакомство“ от хлапета с бръснати глави?

Шегаджии, които чукат по вратата и бягат? Вятърът?

В следващия миг вратата изхвърча от проклетите си панти! Помислих си за „Ал Каида“, помислих си за кълбовидна мълния, ала не би. По коридора затрополи сякаш цял отбор по ръгби, макар че неканените ми гости бяха само трима (както ще забележите, винаги ме нападат по тройки).

— Тимъти… — произнесе най-свирепият от гаргойлите — Кавендиш, предполагам. Секнахме ти срането.

„Работното ми време е от единайсет до два, господа — би казал Богарт — с тричасова почивка за обяд. Бъдете така любезни да напуснете.“ Аз съумях само да изтърся:

— Олеле! Вратата ми! Проклетата ми врата!

Гангстер номер две запали цигара.

— Днес бяхме при Дърмът. Той е малко разстроен. И как да не е?

Частите от мозайката се наместиха. Аз се разпаднах на части.

— Братята на Дърмът!

Бях чел всичко за тях в книгата му. Еди, Моза, Джарвис.

Гореща пепел опари бедрото ми и аз загубих представа кое лице какво мърмори. Беше като оживял триптих на Франсис Бейкън.

— Като гледам, „Набито канче“ върви доста добре.

— Цели купчини из книжарниците на летището.

— Трябваше поне да предположиш, че ще те потърсим.

— Човек с твоя бизнес нюх.

Лондонските ирландци в най-добрия случай ме изнервят.

— Момчета, момчета, Дърмът подписа договор за прехвърляне на авторските права. Вижте, вижте, това е стандартен договор, тук, в куфарчето си, имам екземпляр… — документът наистина ми беше подръка. — Член осемнайсети, за авторските права… Това значи, че „Набито канче“ е законна… ъм… — не ми беше лесно да им го кажа с долни гащи около глезените. — Ъм, законна собственост на издателство „Кавендиш“.

Джарвис Хогинс погледна за секунда договора, но го скъса, когато той се оказа непосилно дълъг за оскъдната му способност за съсредоточаване.

— Дърмът е подписал тоя ши*ан чаршаф, когато книгата му още е била някакво ши*ано хоби.

— Подарък за болната ни стара майка, лека й пръст.

— Спомен за златните годинки на тате.

— Дърмът не е подписвал никакъв ши*ан договор за гвоздея на ши***ия сезон.

— Отбихме се при твоя печатар г-н Спрат. Той прегледа разчетите заедно с нас.

Късчетата от договора се посипаха като конфети. Моза стоеше достатъчно близо, за да надуша какво е ял за вечеря.

— Май-май голяма планина си натрупал от паричките на братя Хогинс.

— Сигурен съм, че можем да се споразумеем за, ъм, ъм, някаква схема на разплащане, която ще…

Еди ме прекъсна:

— Хайде да се разберем за три.

Аз се престорих на разтреперан.

— Три хиляди паунда? Момчета, не мисля…

— Не бъди глупчо — Моза ме ощипа по бузата. — Три часа. Утре следобед. В твоя офис.

Нямах избор.

— Може би ще е добре да… ъм… обсъдим предварителна сума, за да приключим тази среща, като основа за… бъдещи преговори.