Дейвид Мичъл: Облакът атлас

Четвъртък, 7 ноември

На безлюден бряг оттатък индианското селище се натъкнах на пресни следи. През гниещите водорасли, морските кокоси и бамбука следите ме отведоха до своя притежател — бял мъж с навити крачоли и ръкави, добре поддържана брада и несъразмерно голяма широкопола шапка, който така съсредоточено копаеше и пресяваше с чаена лъжичка пепелявия пясък, че ме забеляза едва след като го поздравих от десетина метра разстояние. Ето така стана запознанството ми с доктор Хенри Гуз, хирурга на лондонската аристокрация. Националността му не ме учуди. Ако въобще съществува такава непристъпна крепост или такъв далечен остров, където може да се намери убежище от англичаните, то не е отбелязано на нито една карта, която съм виждал през живота си.

Какво беше загубил докторът на този затънтен бряг? Можех ли да му бъда от помощ? Доктор Гуз поклати глава, развърза кърпичката си и с видима гордост показа съдържанието й.

— Зъби, господине, това са емайлираните граали на настоящото търсене. В отминали времена този идиличен бряг е бил зала за пиршества на канибали, да, място, където силните са се хранили със слабите. А зъбите са изплювали, тъй както ние с вас изплюваме черешовите костилки. Ала тези прости кътници, господине, ще се превърнат в злато, и знаете ли как? Един занаятчия на „Пикадили“, който майстори зъбни протези за благородниците, плаща щедро за човешки зъби. Знаете ли каква сума може да се припечели от половин кило?

Признах, че не знам.

— Няма и да ви го открия, господине, защото това е професионална тайна!

Той допря пръст до носа си.

— Господин Юинг, познавате ли маркиза Грейс от Мейфеър? Не? Толкова по-добре за вас, тя е труп във фуста. Пет години минаха, откакто тази стара вещица очерни името ми — да, с инсинуации, които доведоха дотам, че бях отритнат от обществото.

Доктор Гуз погледна морето.

— В този злочест час започнаха моите странствания.

Изразих съпричастност към участта на доктора.

— Благодаря ви, господине, благодаря ви, но тези кътници — той разтърси кърпичката — са моите ангели на изкуплението. Позволете ми да поясня. Маркизата носи зъбни протези от гореспоменатия доктор. Идното Рождество Христово, точно докато тази напарфюмирана кранта държи реч на своя Бал на посланиците, аз, Хенри Гуз — да, именно аз, — ще стана и ще заявя пред всички, че нашата домакиня дъвче с канибалски кътници! Господин Хюбърт със сигурност ще ми възрази: „Дайте ни доказателства — ще ревне тоя ми ти глиган — или ми дайте удовлетворение на дуел!“. Аз ще заявя: „Доказателства ли, господин Хюбърт? Та нали лично аз събрах зъбите на майка ви от един плювалник в Южния Тихи океан! Ето, господине, ето няколко техни побратими!“ — и ще хвърля същите тези зъби в супника й от уеджудски порцелан, и това, господине, това ще донесе удовлетворение! Хитроумните драскачи така ще наклеветят окичената с диаманти маркиза във вестниците си, че за нея ще бъде цяло щастие, ако за следващия сезон получи покана за бал в приют за бедни!

Набързо пожелах на Хенри Гуз приятен ден. Струва ми се, че е душевноболен.

Петък, 8 ноември

В допотопната корабостроителница под прозореца ми се трудят над утлегара под наставленията на господин Сайкс. Господин Уокър, единственият ханджия в Оушън Бей, е също и основният тукашен търговец на дървесина и се хвали с миналото си на майстор корабостроител в Ливърпул (вече съм достатъчно запознат с нормите на поведение на островите Антиподи, за да не оспорвам такива невероятни истини).

Господин Сайкс ми каза, че ще му трябва цяла седмица, за да приведе „Пророчицата“ „в образцова изправност“. Седем дни затворен в „Мускета“ звучи като тежка присъда, но като си спомня прегръдката на смъртоносната буря и изгубените зад борда моряци, настоящата беда ми се струва по-лека.

Тази сутрин срещнах доктор Гуз на стълбите и закусихме заедно. Той живее в „Мускета“ от средата на октомври, когато пристигнал тук на борда на бразилски търговски кораб, „Наморадуш“, от Фиджи, където упражнявал уменията си в една мисия. Сега докторът чака отдавна закъсняващия австралийски кораб за лов на тюлени „Нели“, който да го отведе до Сидни. В колонията ще си потърси работа на борда на някой пътнически кораб за родния си Лондон.

Преценката ми за доктор Гуз беше погрешна и преждевременна. За да успее в моята професия, човек трябва да бъде циничен като Диомед, но цинизмът може да те направи сляп за по-незабележимите добродетели. Докторът си има своите чудатости и на драго сърце ги обсъжда на унция португалско писко (без никога да прекалява), но аз гарантирам, че той е единственият друг джентълмен на тези ширини на изток от Сидни и на запад от Валпараисо. Може даже да му напиша препоръка за семейство Партридж в Сидни, все пак доктор Гуз и скъпият ми Фред са от един сой.