„Родни“ отплава от Порт Никълъс през ноември, но товарът му от петстотин варвари мъже, жени и деца, натъпкани в трюма през шестте дни път сред изпражнения и бълвоч от морска болест и лишени дори от най-оскъдни запаси от вода, пристига в залива Уангатете в такова отслабено състояние, че стига да са имали волята за това, дори мориорите биха избили войнствените си събратя. Добрите самаряни обаче избират да споделят с тях намалялото изобилие на Рекоху, вместо да унищожат своята мана с проливане на кръв, и с грижи възстановяват здравето на болните и умиращи маори. „Маорите са идвали и преди на Рекоху — обясни г-н Д’Арнок, — но после са си отивали, затова мориорите решават, че и този път колонизаторите ще ги оставят на мира.“
Щедростта на мориорите е възнаградена, когато капитан Хеъруд се връща от Нова Зеландия с още четиристотин маори. Тогава чужденците започват да претендират за собственост върху Чатъм посредством такахи, маорски ритуал, който се превежда като „обхождам земята, за да завладея земята“. Така старите острови Рекоху са разделени на части и мориорите научават, че сега са васали на маорите. В началото на декември, когато няколко десетки туземци протестират, те набързо са изклани с томахавки. Маорите се показват добри ученици на англичаните в „тъмното изкуство на колонизацията“.
В източната част на остров Чатъм се е ширнала блатиста солена лагуна, Те Уанга, която много прилича на вътрешно море, но при прилив океанът се излива през „ръбовете“ на лагуната при Те Ауапатики. Четиринайсет години по-рано мориорските мъже се събират на съвет на тази свещена земя. Той продължава три дни и има за цел решаването на следния въпрос: дали проливането на маорска кръв също унищожава маната? По-младите мъже твърдят, че кредото на мира не се отнася за чужденци канибали, за които техните прадеди не са знаели нищо. Мориорите трябва да убият или да бъдат убити. Старите призовават към миротворство, защото докато мориорите пазят своята мана ведно със земята си, боговете и предците им ще опазват народа им от зло. „Прегърни врага си — приканват старците, — за да му попречиш да те удари.“ „Прегърни врага си — саркастично отбеляза Хенри, — за да усетиш как кинжалът му ще погъделичка бъбреците ти.“
Старците надделяват, но това няма голямо значение. „Макар да нямат числено превъзходство — каза ни г-н Д’Арнок, — маорите печелят предимство, като нанасят първия и най-жесток удар, както могат да засвидетелстват от гробовете си много злополучни британци и французи.“ Нгати тама и нгати мутунга свикват свои съвети. Мъжете мориори се връщат от съвещанието си и заварват засади и нощ на безчестие, по-страшно от всеки кошмар, на клане, на опожарени села, на плячкосване, на редици набучени на кол мъже и жени по плажовете, на изпокрили се в дупките деца, подушени и разчленени от ловни кучета. Някои вождове мислят и за утрешния ден и избиват само колкото е нужно, за да насадят уплаха и подчинение у останалите. Други са по-малко въздържани. На плажа Уайтанги петдесет мориори са обезглавени, нарязани на филета, увити в листа лен, а после изпечени в гигантска пръстена фурна с ямс и сладки картофи. По-малко от половината мориори, зърнали последния залез на старите Рекоху, доживяват да видят как изгрява слънцето на маорите. „Днес са останали по-малко от сто чистокръвни мориори — печално отбеляза г-н Д’Арнок. — На хартия Британската корона ги е освободила от бремето на робството още преди години, но маорите не се интересуват от хартии. Ние сме на една седмица път по море от дома на губернатора, а Нейно Величество не поддържа гарнизон на Чатъм.“
Попитах: защо белите не са вдигнали ръка да спрат маорите по време на клането?
Г-н Еванс вече не спеше и не беше и наполовина толкова глух, колкото си бях въобразил.
— Виждали ли сте воини маори в пристъп на кръвожадно безумие, г-н Юинг?
Казах, че не съм.
— Но сте виждали акули в пристъп на кръвожадно безумие, нали?
Отвърнах, че съм виждал.
— Почти същото е. Представете си как окървавено теле се мята в гъмжащи от акули плитчини. Какво ще направите — ще останете на сушата или ще се помъчите да спрете челюстите на акулите? Такъв беше нашият избор. О, ние помогнахме на малцината, които почукаха на вратата ни — нашият овчар Варнава е един от тях, — но ако бяхме излезли в онази нощ, нямаше да ни видят никога повече. Не забравяйте, че по онова време на Чатъм ние, белите, наброявахме по-малко от петдесет души. Срещу общо деветстотин маори. Маорите се съобразяват с пакеха, г-н Юинг, но ни презират. Никога не го забравяйте.
Читать дальше