Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Не бяхме изминали и двеста метра, когато с ужас си спомних, че съм оставил този дневник разгърнат на масата в стаята си в „Мускета“, достъпен за погледа на всеки пиян моряк, който може да нахлуе вътре. Уплашен за безопасността му (а и за моята собствена, ако попадне в ръцете на г-н Бурхаве), аз се върнах обратно, за да го скрия по-изкусно. На влизане ме посрещнаха с широки усмивки, затова предположих, че съм „вълкът в кошарата“, за когото говорят, но разбрах истинската причина, щом отворих вратата на стаята си, а именно: пред мен лъсна на местопрестъплението мечешкият дирник на г-н Бурхаве, яхнал мургавата си златовласа кобилка в моето легло! Извини ли се тоя ми ти холандски дявол? Нищо подобно! Той сметна себе си за потърпевшата страна и изръмжа:

— Марш от тук, г-н Накокошинен драскач, иначе, шибаният Бог ми е свидетел, янки, ще прекърша надве гиздавото ти перо!

Грабнах дневника си и затрополих надолу по стълбите към бунтокрацията от веселяшки и присмехулни подвиквания на насъбралите се там бели диваци. Възмутих се пред Уокър, че плащам за самостоятелна стая и очаквам тя да си остане самостоятелна дори и в мое отсъствие, но този мерзавец само ми предложи една трета отстъпка за „четвърт час езда на най-хубавичката кобилка в моя обор!“. С отвращение му възразих, че съм съпруг и баща и че по-скоро бих умрял, отколкото да накърня достойнството и почтеността си с която и да е от тези сипаничави проститутки! Уокър се закле да ми „разкраси очите“, ако още веднъж нарека скъпите му дъщери проститутки. Един беззъб смок изсъска, че ако да имаш жена и деца само по себе си е добродетел, „ами тогава, господин Юинг, аз ще да съм десет пъти по-добродетелен от вас!“, а неизвестна ръка изля халба пиво връз моята особа. Аз излязох, преди да са сменили течността с по-твърд предмет.

Църковната камбана призоваваше богобоязливите от Оушън Бей и аз забързах натам, където ме чакаше Хенри, като се мъчех да забравя мерзостите, на които току-що бях станал свидетел в стаята си. Параклисът беше напукан като старо корито и богомолците в него се брояха кажи-речи на пръстите на двете ми ръце, но едва ли някога странник е утолявал жаждата си в оазис насред пустиня с повече благодарност от нашата с Хенри на тазсутрешното богослужение. Преди десет зими останките на лутеранина основател бяха положени в гробището на църквата му и оттогава нито един последовател с духовен сан не беше дръзнал да поеме руля на олтара й. Затова и деноминацията й представлява сбирщина от християнски вярвания. Онази част от богомолците, които знаеха буквите, четяха библейски откъси, а ние се включихме в един-два химна, избрани от множеството. „Церемониалмайсторът“ на това простолюдно паство, някой си г-н Д’Арнок, стоеше под скромното разпятие и приканваше нас с Хенри да вземем участие наравно с останалите. С мисъл за собственото си спасение от бурята миналата седмица аз предложих Лука, глава 8: „Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха, и настана тишина“.

Със звучен глас, достоен за всеки професионален комедиограф, Хенри изрецитира псалом Осми: „… Поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му: овци и волове всички, а също и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища“.

Нямаше органист да изсвири „Магнификат“, само вятърът в комина, нямаше хор да изпее „Nunc Dimittis“ 1 1 „Нине отпущаеши“, песен на Симеон Богоприемец (лат.). — Бел.прев. , само крякащите чайки, но, струва ми се, Създателят не остана недоволен. Ние приличахме повече на ранни християни в Рим, отколкото на която и да било по-нова църква, пълна с мистични тайни и скъпоценности. Дойде ред на общата молитва. Енориашите импровизирано се помолиха на Бога да премахне маната по картофите, да се смили над душата на едно мъртво дете, да благослови новата рибарска лодка и т.н. Хенри благодари за гостоприемството, проявено към нас, чужденците, от християните на остров Чатъм. Аз се присъединих към неговото мнение и се помолих за благополучието на Тилда, Джаксън и тъста ми по време на продължителното ми отсъствие.

След службата докторът и аз бяхме приветствани най-сърдечно от старата „гротмачта“ на църквата, някой си г-н Еванс, който представи нас с Хенри на добрата си жена (и двамата преодоляваха недъга на глухотата си, като отговаряха само на онези въпроси, които им се струваше, че им задаваме, и приемаха само онези отговори, които им се струваше, че изричахме — стратегия, използвана от много американски адвокати) и на двамата си синове близнаци Кийган и Дайфед. Г-н Еванс ни уведоми, че всяка седмица по обичай кани г-н Д’Арнок, нашия проповедник, на вечеря в дома си наблизо, тъй като последният живее в Порт Хът, нос на няколко мили разстояние. Дали и ние не бихме се присъединили към неделната им трапеза? След като вече бях съобщил на Хенри за онзи Гомор в „Мускета“ и бях чул бунтовните възгласи на стомасите ни, ние приехме с благодарност любезната покана на семейство Еванс.