Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Каква поука да си извадим? Мирът, макар и лелеян от нашия Бог, е първостепенна добродетел само когато съседите ти споделят твоя начин на мислене.

Нощ

В „Мускета“ името на г-н Д’Арнок не буди добри чувства.

— Бял чернокож, нечистокръвен човешки мелез — каза ми Уокър. — Никой не го знае какво представлява.

Съгс, еднорък овчар, който живее под бара, ми се закле, че нашият познайник е генерал бонапартист и се укрива тук под фалшива самоличност. Друг ме увери, че господинът е поляк.

Думата „мориори“ също не беше от любимите тук. Пиян маорски мулат ми каза, че цялата история на местното население е брътвеж на „лудия стар лутеранин“ и че г-н Д’Арнок проповядва мориорското си евангелие само за да легитимира собствените си лъжливи териториални претенции към маорите, истинските господари на Чатъм, които сноват с канутата си между островите от незапомнени времена! Джеймс Кофи, свиневъд, заяви, че маорите са направили услуга на белите хора, като са изтребили поредната дивашка раса, за да разчистят място за нас, и добави, че по подобен начин руснаците са използвали казаците за „усмиряване на сибирското непокорство“.

Възразих, че нашата мисия трябва да бъде цивилизоването на черните раси, не изтребването им, защото и те са сътворени от Божията десница. Всички ръце в кръчмата откриха огън по мен с бордови залпове заради моите „празни приказки на сантиментален янки“!

— И най-добрите измежду тях не заслужават да измрат като свине! — извика един.

— Единственото евангелие, от което разбират черните, е проклетият камшик!

Трети се обади:

— Ние, британците, премахнахме робството в нашата империя, никой американец не може да каже същото!

Мнението на Хенри беше, най-меко казано, противоречиво.

— След толкова години работа с мисионерите се изкушавам да заключа, че техните усилия само удължават с десет-двайсет години мъките на някой измиращ народ. Милосърдният орач убива предания кон, станал твърде стар, за да му служи. Нашият дълг на филантропи не изисква ли също да облекчим страданията на диваците, като ускорим тяхното измиране? Помислете за вашите червенокожи индианци, Адам, помислете за договорите, които вие, американците, отменяте и нарушавате отново и отново, и отново. Не е ли по-хуманно, а и по-честно просто да цапардосате диваците по главите и да сложите край на всичко?

Колкото хора, толкова истини. От време на време съзирам една по-истинска Истина да се крие сред несъвършени подобия на себе си, но щом се приближа, тя се раздвижва и потъва по-надълбоко в трънливото блато на разногласието.

Вторник, 12 ноември

Днес нашият благороден капитан Молиньо удостои „Мускета“ с присъствието си, за да се спазари с моя хазяин за цената на пет качета сланина (въпросът се уреди с една шумна игра на двайсет и едно, спечелена от капитана). За голяма моя изненада, преди да отиде да наглежда напредъка на работата в дока, капитан Молиньо поиска да размени няколко думи насаме с Хенри в стаята на моя другар. Докато пиша тези редове, съвещанието продължава. Приятелят ми е предупреден за деспотизма на капитана, но все пак това не ми харесва.

По-късно

Излиза, че капитан Молиньо има оплакване от медицинско естество, което, ако не се лекува, може да попречи на уменията му да се гмурка, така необходими за неговата професия. Затова капитанът предложил на приятеля ми Хенри да пътува с нас до Хонолулу (продоволствия и самостоятелна каюта — безплатни), като поеме задълженията едновременно на корабен лекар и на личен доктор на капитан Молиньо до нашето пристигане. Приятелят ми обяснил, че възнамерява да се върне в Лондон, но капитан Молиньо бил крайно настоятелен. Хенри обещал да помисли по въпроса и да вземе решение до петък сутринта — деня, определен за отплаване на „Пророчицата“.

Хенри не каза каква е болестта на капитана, а и аз не попитах, макар че няма нужда човек да е Ескулап, за да му стане ясно, че капитан Молиньо е жертва на подаграта. Дискретността на приятеля ми му прави голяма чест. Колкото и ексцентричен да изглежда Хенри Гуз като колекционер на редки предмети, вярвам, че докторът е образцов лекар и аз горещо, макар и егоистично, се надявам Хенри да отговори утвърдително на предложението на капитана.

Сряда, 13 ноември

Пристъпям към дневника си като католик към изповедник. Синините ми категорично свидетелстват, че невероятните последни пет часа не са нездраво бълнуване, предизвикано от заболяването ми, а действителни събития. Ще опиша какво ме сполетя този ден, като се придържам колкото може повече към фактите.