Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Времето на онова омагьосано място минаваше и аз реших да направя опит за измъкване, окуражен от съзнанието, че творците на тези „дървесни скулптури“ би трябвало редовно да влизат и излизат от същата тази яма. Едната стена изглеждаше по-малко стръмна от другите, а влакнестите пълзящи растения представляваха своеобразен „такелаж“. Тъкмо се подготвих за катеренето, когато вниманието ми бе привлечено от необяснимо „жужене“.

— Кой е там? — извиках аз (безразсъдна постъпка за невъоръжен бял, влязъл неканен в езическо светилище). — Покажи се!

Тишината погълна думите ми заедно с ехото им и ми се присмя. Неразположението ми се примеси с раздразнение. Видях, че „жуженето“ идва от рояк мухи, които кръжаха в орбита около нещо издуто, нанизано на счупен клон. Побутнах буцата с борова пръчка и едва не повърнах, защото това беше къс вмирисана мърша. Обърнах се да побягна, но дългът ме подтикна да разсея мрачното подозрение, че на това дърво виси човешко сърце. Закрих нос и уста с кърпата си и с пръчката боднах една от изтръгнатите камери. Органът запулсира като жив и парещото усещане за неразположение запълзя нагоре по гръбнака ми! Като насън (но беше наяве) от убежището си в парчето мърша изпълзя прозрачен саламандър и се стрелна по пръчката към ръката ми! Захвърлих я и не видях къде се изгуби саламандърът. Кръвта ми се беше смразила от страх и аз побързах да се измъкна. По-лесно е да се напише, отколкото да се направи, защото ако пак се подхлъзнех и паднех от тези умопомрачителни скали, късметът ми можеше да не проработи при повторно падане, ала в скалата бяха изсечени вдлъбнатини за стъпване и по Божията милост се изкачих без произшествия до ръба на кратера.

Отново обгърнат от неприветливия облак, аз закопнях за присъствието на хора от своята раса — да, даже за грубите моряци в „Мускета“ — и започнах да се спускам слепешката в, както се надявах, южна посока. Първоначалната ми решимост да разкажа за всичко, което съм видял (със сигурност г-н Уокър, местният де факто , ако не де юре , консул, трябваше да бъде уведомен за плячкосването на човешко сърце), отслабна с приближаването ми към Оушън Бей. Все още се колебая какво да съобщя и на кого. Сърцето най-вероятно е било на глиган или сигурно на овца. Перспективата Уокър и неговата пасмина да изсекат дърветата и да продадат дендроглифите на колекционери тревожи съвестта ми. Може да съм сантиментален, но не желая да бъда оръдие в окончателното потъпкване на мориорите 3 3 Баща ми никога не ми е говорил за дендроглифите и аз научих за тях едва по начина, описан в увода. Сега, когато мориорите от остров Чатъм са на ръба на изчезването, според мен те не могат да бъдат засегнати от предателство. — Дж.Ю. .

Вечер

Южният кръст светеше ярко в небето, когато Хенри се върна в „Мускета“ — бяха го задържали други островни жители, които искаха съвет от „лечителя на вдовицата Брайдън“ за своите настинки, кожни болести и воднянки.

— Ако картофите бяха долари — жалваше се приятелят ми, — щях да съм по-богат от Навуходоносор!

Той се разтревожи от моето (силно преиначено) злополучно приключение на Коничния пик и настоя да прегледа нараняванията ми. По-рано бях съумял да убедя слугинята индианка да ми напълни ваната и излязох от нея значително възстановен. Хенри ми връчи бурканче с мехлем за възпаленията и отказа да вземе и цент за него. Боях се, че това може да е последната ми възможност да се посъветвам с талантлив лекар (той възнамеряваше да отхвърли предложението на капитан Молиньо), затова споделих страховете си по повод моето неразположение. Хенри ме изслуша със сериозен вид и попита за честотата и времетраенето на припадъците ми. Съжали, че няма време и нужните приспособления за пълно диагностициране, но препоръча при завръщането ми в Сан Франциско спешно да потърся специалист по тропически паразити (не се осмелих да му кажа, че такъв няма).

Не ми се спи.

Четвъртък, 14 ноември

Отплаваме със сутрешния прилив. Отново съм на борда на „Пророчицата“, но не мога да се преструвам, че ми е приятно. Сега в моя ковчег има три големи купчини намотано котвено въже, които трябва да прескачам, за да стигна до койката си, защото няма и сантиметър от пода, останал непокрит. Г-н Д’Арнок продаде на старшия кормчия половин дузина бъчви със сушени провизии и един топ платнище (за голямо неудоволствие на Уокър). Той се качи на борда да проследи товаренето и лично да вземе парите и ми пожела на добър час. В моя ковчег бяхме като затиснати в пролука, затова излязохме на палубата, тъй като вечерта е приятна. След разговор на тема гмуркане двамата си стиснахме ръцете и г-н Д’Арнок слезе в чакащата го лодка, ловко управлявана от двама млади прислужници от смесена раса.