Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Торгни загуби ума и дума, но аз не се поддадох и казах на грубияна, че описвам „забележителностите“ в моя град, за да може Торгни да прекара по-добре отпуската си на сушата.

Бурхаве повдигна вежди.

— Значи ти вече раздаваш отпуските, така ли? Каква новина за старите ми уши. Дай ми тази хартия, г-н Юинг, ако обичаш.

Аз не обичах. Подаръкът ми за моряка не беше предназначен за холандеца, който искаше да си го присвои.

— О, моите извинения, г-н Юинг. Торгни, вземи си подаръка.

Нямах друг избор, освен да го връча на унизения швед. Г-н Бурхаве промърмори:

— Торгни, моментално ми дай подаръка си или, кълна се в дверите на Ада, ще проклинаш деня, в който си изпълзял от майчината си… — (перото ми не дръзва да изпише тази мерзост).

Вцепененият швед се подчини.

— Много поучително — отбеляза Бурхаве, докато разглеждаше картографското ми творение. — Капитанът ще се радва да научи какви усилия полагаш, за да подобриш живота на нашите въшливи нехранимайковци, г-н Юинг. Торгни, поемаш вахта на мачтата за двайсет и четири часа. Четирийсет и осем, ако видя, че си отишъл да се подкрепиш. Ожаднееш ли, пий собствената си п…

Торгни побягна, но първият помощник-капитан не беше приключил с мен.

— В тези води се въдят акули, г-н Драскачо. Преследват корабите за вкусни отпадъци, така правят. Веднъж видях как една изяде пасажер. И той като теб не се грижеше за безопасността си и падна през борда. Чухме го да вика. Големите бели акули си играят с яденето, дъвчат го бавно, тук крак, там хапка и онзи нещастен кучи с… живя по-дълго, отколкото можеш да си представиш. Помисли за това.

И затвори вратата на ковчега ми. Като всички злосторници и тирани Бурхаве се гордее точно с тази своя мерзост, с която е толкова прочут.

Събота, 16 ноември

Съдбата ми изпрати най-голямата неприятност в досегашното ми пътуване! Призрак от старите Рекоху изправи мен, човек, който жадува единствено за спокойствие и свободен избор, на позорния стълб на подозренията и сплетните! Ала единствената ми вина се състои в християнската ми доверчивост и в безмилостната зла съдба! Точно един месец мина, откакто отплавахме от Нови Южен Уелс, когато аз написах онова жизнерадостно изречение: „Предусещам еднообразно и скучно пътуване“. Как ми се надсмива сега тази бележка! Никога няма да забравя последните осемнайсет часа, но тъй като не мога нито да спя, нито да мисля (а Хенри вече си е легнал), единственото ми спасение от безсънието е да проклинам лошия си късмет на тези благосклонни страници.

Снощи се оттеглих в ковчега си капнал от умора. След молитвата угасих лампата и приспиван от нестройния хор на гласовете на кораба, започнах да се унасям, когато дрезгав глас — от вътрешността на ковчега ми — ме изтръгна от съня ококорен и уплашен!

— Г-н Юинг — разнесе се умолителен и припрян шепот, — не плаши, г-н Юинг, няма вреда, не вика, моля, господарю.

Неволно подскочих и си ударих главата в тавана. На смесената светлина от кехлибареножълтия сноп, пропълзял през процепа на лошо окачената врата, и надничащите през люка звезди аз видях как едно змиевидно парче въже се размота и от него се измъкна черен силует — като мъртвец, възкръснал в деня на Страшния съд! Преди да успея да извикам, една силна ръка сякаш изплува от мрака и запуши устата ми! Нападателят ми изсъска:

— Гусине Юинг, няма вреда, ти няма пострада, аз приятел г-н Д’Арнок, ти знае, той християнин, моля, тихо!

Накрая разумът надделя над страха. В каютата ми се криеше човек, не дух. Ако беше дошъл да ми пререже гърлото, за да ми вземе шапката, обувките и ковчежето с парите, вече щях да съм мъртъв. Ако ли неканеният ми гост беше пътник без билет, тогава неговият, не моят, живот беше застрашен. От неправилния говор, мършавия силует и миризмата му аз заключих, че укрилият се е индианец, сам на борда на кораб с петдесетина бели. Много добре. Бавно кимнах, за да покажа, че няма да викам.

Предпазливата ръка пусна устата ми.

— Мое име Аутуа — каза той. — Ти знае мен, ти вижда мен, да, ти смили мен.

Попитах го за какво говори.

— Маори бие мен, ти вижда.

Паметта ми преодоля необичайните обстоятелства на положението ми и аз си спомних онзи мориори, когото „Царят на гущерите“ налагаше с камшик. Това го разчувства.

— Ти добър човек, г-н Д’Арнок казва ти добър човек, вчера вечер той скри мен в твой каюта, аз избяга, ти помага, г-н Юинг.

От устните ми се изтръгна стон и ръката му отново затисна устата ми.