— Ако ти не помогне, аз в беда умре.
„Съвсем вярно — помислих си, — нещо повече, ще повлечеш и мен със себе си, освен ако не убедя капитан Молиньо в своята невинност!“ Яростно възнегодувах срещу постъпката на г-н Д’Арнок и още негодувам. Нека запази за себе си своите „добри каузи“ и остави на мира невинните странични наблюдатели! Казах на пътника без билет, че той вече е „в беда умре“. „Пророчицата“ беше търговски кораб, не „нелегална железница“ за освободени роби.
— Аз добър моряк! — упорито продължи чернокожият. — Аз заработи билет!
Това е много хубаво, казах му (недоверчив към твърдението му, че е способен моряк) и го подканих тутакси да се остави на милостта на капитана.
— Не! Те не слуша мен! Казва: „Плувай къщи, негър“, пияни хвърли мен! Ти адвокат, да? Ти върви, говори, аз остане скрие! Моля. Капитан слуша теб, гусине Юинг. Моля.
Напразно се опитвах да го убедя, че никой застъпник в съда на капитан Молиньо няма да предизвика по-неблагосклонно отношение от американеца Адам Юинг. Приключението на този мориори беше негова грижа и аз не желаех да участвам. Ръката му намери моята и за мой ужас сложи пръстите ми около дръжката на кинжал. Искането му беше непоколебимо и безмилостно.
— Тогава убие мен.
Със зловещо хладнокръвие и увереност той опря върха му в гръкляна си. Казах на индианеца, че е луд.
— Аз не луд, ти не помогне мен, ти убие мен, също. Вярно, ти знае — помолих го да се овладее и да говори тихо. — Затуй ти убие мен. Каже други аз нападна теб, затуй убие мен. Аз не храна на риби, г-н Юинг. Тук умре по-добре.
Като проклех веднъж съвестта си, втори път съдбата си и трети път г-н Д’Арнок, помолих беглеца да остави ножа и, за бога, да се скрие, защото някой от екипажа може да го чуе и да почука на вратата. Обещах на закуска да говоря с капитана, защото да прекъсна съня му би означавало само да обрека начинанието на провал. Това задоволи пътника без билет и той ми благодари. Пъхна се обратно в намотаното въже, като ме остави да се блъскам над почти невъзможната задача да изградя защита на туземец, промъкнал се без билет на борда на английска шхуна, без да опозоря намерилия го другар по каюта с обвинение в съучастничество. Дишането на дивака ми подсказа, че той спи. Изкушавах се да се втурна към вратата и да повикам за помощ, но пред очите на Бога думата ми, макар и дадена на индианец, ме задължаваше.
Какофонията от скърцащи дъски, люлеещи се мачти, изопнати въжета, ветреещи се платна, стъпки по палубата, блеене на кози, тичане на плъхове, блъскане на помпи, звън на камбана между вахтите, боричкания и смях откъм носа, заповеди, скрибуцане на лебедки и плискането на вечното царство на Тетида — всичко ме приспиваше, докато разсъждавах как най-сигурно ще убедя капитан Молиньо в това, че не съм съучастник в плана на г-н Д’Арнок (сега трябва да бъда по-бдителен от всякога, защото този дневник не бива да попада пред очите на неприятел), и тогава фалцетен писък, надигнал се някъде далеч, но приближаващ със скоростта на куршум, замлъкна на палубата на сантиметри над мястото, където лежах.
Какъв страховит завършек! Аз лежах изопнат, потресен и неподвижен, забравил да дишам. Наблизо и надалеч се разнесоха викове, затрополиха крака и някой тревожно се провикна:
— Събудете доктор Гуз!
— Съжалява кучи с… падна от мачта, вече мъртъв — прошепна индианецът, когато скочих да разузная каква е тази суматоха. — Ти не може нищо, гусине Юинг.
Заповядах му да се скрие и изхвърчах навън. Предполагам, че нарушителят беше усетил колко изкушен съм да се възползвам от злополуката, за да го издам.
Екипажът се беше скупчил около човек, който лежеше проснат в основата на средната мачта. На подскачащата светлина от фенера аз разпознах един от кастилците (признавам, първото ми чувство беше облекчение, че не Рафаел, а някой друг е паднал и се е пребил). Чух исландеца да казва, че мъртвият е спечелил на карти от сънародниците си техните дажби арак 4 4 Дестилирано алкохолно питие от Южна или Югоизточна Азия. — Бел.прев.
и ги е изпил всичките, преди да поеме вахтата. Хенри дойде по нощница с докторската си чанта. Той коленичи край разкривения силует и потърси пулса му, но поклати глава.
— Този приятел няма нужда от лекар.
Г-н Родерик свали ботушите и дрехите на кастилеца, за да ги продаде на търг, а Манкин донесе някакъв протрит чувал за трупа (г-н Бурхаве ще удържи сумата за чувала от приходите от търга). Моряците мълчаливо се върнаха по койките си в носовата част на кораба или на постовете си, помръкнали от това напомняне за крехкото естество на живота. Хенри, г-н Родерик и аз останахме да гледаме как кастилците изпълняват католическите си погребални ритуали над своя сънародник, преди да завържат чувала и да предадат тялото му на дълбините просълзени и със сърцераздирателни възгласи: „Адиос!“.
Читать дальше