Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Дотук мориорите са просто местен вариант на повечето варвари със сламени поли и наметки от перушина, населяващи все по-малкото на брой „бели петна“ в океана, останали неизследвани от белия човек. Претенцията на старите острови Рекоху за уникалност обаче се корени в уникалните тихоокеански вярвания на жителите им. У мориорите още от незапомнени времена кастата на духовниците учи, че този, който пролее човешка кръв, убива собствената си мана — чест, достойнство, положение и душа. Никой мориори няма да приюти, нахрани, заговори и дори погледне такава персона нон грата. Ако отхвърленият убиец преживее първата зима, отчаянието на самотата обикновено го отвежда при един процеп на нос Йънг, където се самоубива.

Помислете само, подкани ни г-н Д’Арнок. Две хиляди диваци (според най-вероятното предположение на г-н Еванс) се придържат към „Не убивай“ на думи и на дела и са си изработили устна Магна Харта, за да въдворят хармония, непозната другаде през всичките шейсет века, откакто Адам е вкусил Забранения плод от Дървото на познанието. За мориорите войната е била също такова неизвестно понятие, каквото е телескопът за пигмеите. На тези тъй отдалечени острови царува мир — не прекъсване между две войни, а хилядолетия нерушим мир. Кой може да отрече, че старите Рекоху се доближават повече до „Утопия“ на Мор, отколкото нашите прогресивни държави, управлявани от ненаситни за войни принцове във Версай и Виена, Вашингтон и Уестминстър? „Тук — заяви г-н Д’Арнок, — тук и само тук се е срещал онзи непостижим блян, благородният дивак, от плът и кръв!“ По-късно на връщане към „Мускета“ Хенри призна: „Никога не бих описал като «благороден» народ от диваци, толкова изостанали, че не могат да хвърлят едно копие като хората“.

Стъклото и мирът се оказват еднакво крехки при многократно удряне. Първият удар по мориорите е британският флаг, забит едва преди петдесет години в тревистата почва на Скърмиш Бей в името на крал Джордж от лейтенант Броутън, офицер от кораба на Нейно Величество „Чатъм“. Три години по-късно вестта за откритието на Броутън стига до Сидни и до лондонските картографи и не след дълго група случайни заселници (в това число бащата на г-н Еванс), корабокруширали моряци и „осъдени престъпници, несъгласни с наложените им от колониалната служба от Нови Южен Уелс условия на лишаване от свобода“, вече засаждат там тикви, лук, царевица и моркови. Реколтата продават на изпаднали в нужда ловци на тюлени — вторият удар по независимостта на мориорите, — разбили надеждите на местните жители за благоденствие и накарали прилива да порозовее от кръвта на тюлените. Г-н Д’Арнок даде пример за печалбите със следната аритметика: една кожа се продавала в Кантон по 15 шилинга, а тези пионери ловци товарели по над две хиляди кожи на кораб! След няколко години тюлени се намирали само по далечните скали и „ловците на тюлени“ също се захванали да садят картофи, да отглеждат овце и да развъждат свине в такъв мащаб, че сега наричат островите Чатъм „градината на Тихия океан“. Тези фермери парвенюта разчистват земята с горски пожари, които сезони наред тлеят под торфа и излизат на повърхността по време на суша, за да предизвикват нови бедствия.

Третият удар по мориорите са китоловците, които днес на многобройни тълпи пускат котва в Оушън Бей, Уайтанги, Оуенга и Те Уакару за кренговане, ремонт и снабдяване с припаси. Котките и плъховете на китоловците се размножават като напастите в Египет и изяждат гнездящите в дупките птици, на чиито яйца мориорите особено разчитат за прехраната си. Четвъртият — онези най-разнообразни болести, които морят цветнокожите раси навсякъде, докъдето стигне цивилизацията на белите, още повече намалява броя на местното население.

Всички тези вероятно преживени от мориорите нещастия обаче не присъстват във вестите, пристигащи от Нова Зеландия, които представят островите Чатъм като истински Ханаан с гъмжащи от змиорки лагуни, пещери, пълни с раци, и население, което не разбира нито от битки, нито от оръжие. За ушите на нгати тама и нгати мутунга, два клана на маорите таранаки те ати ауа (генеалогията на маорите, както ни уверява г-н Д’Арнок, е също толкова сложна, колкото и онези родословни дървета, които са на такава почит сред европейската аристокрация, всъщност всяко момче от този без-писмен народ може на мига да си припомни името и „ранга“ на дядото на дядо си), тези слухове обещават компенсация за онези части от земите на прадедите им, изгубени през последните „Мускетни войни“. Изпратени са шпиони да изпитат мориорската храброст, като нарушават табута и оскверняват свещени места. Мориорите посрещат тези провокации, както повелява нашият Господ Бог, с „обръщане на другата буза“, и когато се връщат в Нова Зеландия, нашествениците потвърждават видимото им малодушие. Татуираните маорски конквистадори си намират еднокорабна армада в лицето на капитан Хеъруд от брига „Родни“, който в последните месеци на 1835 година се съгласява на два курса да превози деветстотин маори и седем бойни канута, тръгнали на война за картофени семена, оръжия, свине, големи количества лен и едно оръдие (преди пет години г-н Д’Арнок се натъкнал на разорения Хеъруд в една кръчма в Залива на островите; той отначало отрекъл, че е Хеъруд от „Родни“, после се заклел, че са го принудили да докара чернокожите, но не станало ясно по какъв начин е бил принуден).