Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Тъй като лошото време осуети сутрешната ми разходка, ние се разприказвахме край торфения огън и часовете се изнизаха, сякаш бяха минути. Аз говорих надълго и нашироко за Тилда и Джаксън, а също за опасенията си от „треска за злато“ в Сан Франциско. После разговорът ни се прехвърли от родния ми град към неотдавнашната ми нотариална служба в Нови Южен Уелс, оттам към „Гибънс, Молтъс и Годуин“ и мимоходом „Лийчис и Локомотиви“. Учтивият разговор е успокоително средство, което твърде много ми липсва на борда на „Пророчицата“, а докторът е същински ерудит. Освен това притежава чудна армия от бездействащи шахматни фигури, които ние ще впрегнем в употреба, докато чакаме или „Пророчицата“ да отплава, или „Нели“ да пристигне.

Събота, 9 ноември

Изгрев, искрящ като сребърна монета. Отвън в залива нашата шхуна изглежда все така плачевно. На брега обръщат индианско бойно кану. С Хенри се запътихме към „плажа на пиршествата“ в празнично настроение, като безгрижно поздравихме слугинята, която работи при господин Уокър. Намусената госпожица простираше прането на един храст и не ни обърна внимание. Тя има жилка черна кръв и подозирам, че майка й може и да е живяла в джунглата. Докато минавахме покрай индианското селище, някакво бучене събуди любопитството ни и ние решихме да проверим откъде идва. Селото е оградено от палисада, толкова овехтяла, че може да се влезе от десетина места. Едно плешиво куче надигна глава, но беше беззъбо, на умиране и не се разлая. Колиби понга (съоръжения от клони със стени от кал и тавани от камъш) стояха наредени в голям външен кръг около сградите на „велможите“, дървени постройки с украси от дърворезба по гредите и примитивни веранди. Насред селото се изпълняваше публично наказание. Ние с Хенри бяхме единствените бели между присъстващите, но сред зяпачите се разграничаваха три касти индианци. Вождът седеше на трона си, наметнат с мантия от перушина, а присъстващите татуирани благородници заедно с жените и децата си, общо трийсетина на брой, стояха прави. Робите, по-черни и катранени от мургавите като шоколад свои господари и приблизително наполовина по-малобройни, клечаха в калта. Какво кръвосмесително, животинско малоумие! Осеяни с белези и пъпки от шарка, или хаки-хаки , тези нещастници гледаха наказанието без никаква друга реакция освен онова странно „жужене“ като на рояк пчели. Съчувствие или осъждане — не знаехме какво означава шумът. Камшика държеше един Голиат, чието телосложение би обезкуражило който и да е професионален боксьор по границата. Татуировки на едри и дребни гущери покриваха всеки милиметър от мускулатурата на дивака — за кожата му сигурно биха дали добра цена, макар че аз не бих искал да съм човекът, който ще му я свали, пък било то и за всичките перли на Хаваите! Окаяният затворник, целият в бръчки от дълги години на несгоди, беше вързан гол за подпора във формата на „А“. Тялото му потреперваше при всяко безмилостно изплющяване на камшика, гърбът му беше като пергамент с кървави руни, но равнодушното му лице изразяваше покоя на мъченик, който вече бе в Божиите ръце.

Признавам, че от всеки удар на камшика ми се завиваше свят. После стана нещо невероятно. Пребитият дивак вдигна клюмналата си глава, намери точно моите очи и ми отправи поглед, пълен с необяснимо, дружелюбно разбиране! Като актьор, който, зърнал от сцената на театър „Роял Бокс“ отдавна изгубен приятел, незабелязано за публиката му прави знак, че го е познал. Един татуиран абориген се приближи към нас и размаха нефритения си кинжал, за да ни покаже, че не сме добре дошли. Поинтересувах се от естеството на престъплението, извършено от затворника. Хенри сложи ръка на раменете ми.

— Хайде, Адам, благоразумният човек не застава между звяра и плячката му.

Неделя, 10 ноември

Г-н Бурхаве седеше заобиколен от своята клика от доверени негодници като господарка анаконда сред свитата си от аспиди. Техните неделни „празненства“ на долния етаж бяха започнали още преди да съм станал. Отидох да донеса вода да се избръсна и заварих в кръчмата гъмжило от моряци, които чакаха реда си при бедните индианки, които Уокър бе подмамил в импровизирания си бордей (Рафаел не беше в тълпата на развратниците).

Аз не нарушавам неделния си пост с посещение на бардак. Хенри изпитваше същото чувство на омерзение като мен, затова ние се лишихме от закуската (сигурно бяха накарали прислужницата да предлага алтернативни услуги) и без да нарушаваме поста си, излязохме за службата в църквата.