Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Когато излязох, г-жа Латъм ми хвърли поглед на ястреб, който вижда заек.

— Не, само не лихвар, г-н Кавендиш. Не си струва.

— Не се бойте, г-жо Латъм, отивам да навестя единствения човек на този свят, който вярва в мен и в добро, и в лошо.

В асансьора напомних на отражението си: „Кръвта вода не става“; след което убодох дланта си на спицата на сгъваемия си чадър.

— О, гонади на Сатаната, само не ти. Виж, разкарай се и ни остави на мира.

Когато влязох във вътрешния двор на брат ми, той ме изгледа злобно от другия край на басейна. Доколкото знам, Денхолм никога не плува в басейна си, но въпреки това всяка седмица се занимава да го хлорира и каквото там е необходимо, даже във вятър и дъжд. Той събираше листата с голяма мрежа на дълга пръчка.

— Няма да ти заема и един проклет грош, докато не ми върнеш последния дълг. Защо трябва вечно да ти давам подаяния? Не. Не ми отговаряй — Денхолм извади от мрежата шепа мокри листа. — Сядай си обратно в таксито и се омитай. Ще те помоля любезно само веднъж.

— Как е Джорджет? — аз изтръсках листните въшки от изсъхналите му розови цветове.

— Джорджет полудява бавно и сигурно, не че изобщо проявяваш някакъв искрен интерес, когато не ми искаш пари.

Видях как един червей се скри в пръстта и ми се прииска да съм на негово място.

— Дени, имах дребно неразбирателство с неподходящи хора. Ако не намеря шестдесет хиляди паунда, ще ме смажат от бой.

— Кажи им да ни го запишат на видео.

— Не се шегувам, Денхолм.

— И аз! Искал си да ги преметнеш и не ти се е получило. Какво от това? Защо трябва да ме засяга?

— Ние сме братя! Нямаш ли съвест?

— Трийсет години съм бил в управителния съвет на търговска банка.

Един чинар с ампутирани клони се отърсваше от някога зелените си листа, тъй както отчаяните хора се отърсват от някогашните си непреклонни решения.

— Помогни ми, Дени. Моля ти. Трийсет хилядарки ще стигнат като за начало.

Бях се изсилил.

— По дяволите, Тим, банката ми фалира! Онези кръвопийци от „Лойдс“ ни изсмукаха и последната капка кръв! Времето, когато имах такива дебели суми на разположение и подръка, свърши, свърши, свърши! Къщата ни е ипотекирана — два пъти! Аз съм паднал от високо, ти си паднал от нисичко. Пък и онази твоя проклета книга се продава във всяка книжарница по света!

Лицето ми каза това, което думите не ми стигаха да изразя.

— О, боже, какъв си идиот. Кога трябва да стане плащането?

Погледнах часовника си.

— В три часа днес следобед.

— Забрави — Денхолм остави мрежата си. — Обяви банкрут. Рейнард ще ти приготви документите, той е добър човек. Това е горчив хап, аз ли не знам, но ще те отърве от кредиторите. Законът е недвусмислен…

— Законът? Единствената представа, която моите кредитори имат от закона, е клечането над кофата в претъпканата килия.

— Тогава се покрий някъде.

— Тези хора много, много лесно ще разберат къде съм се покрил.

— Обзалагам се, че няма, ако си оттатък околовръстното М25. Отиди при приятели.

Приятели? Зачеркнах от списъка тези, на които дължах пари, мъртвите, изчезналите в заешката дупка на времето и остана…

Денхолм ми отправи последното си предложение:

— Не мога да ти дам заем. Нямам пари. Но ми дължат една-две услуги от удобно място, където вероятно ще можеш да се покриеш за малко.

Храмът на Царя Плъх. Кивотът на Бога на саждите. Сфинктерът на Хадес. Да, гара „Кингс Крос“, където, както пише в „Набито канче“, един минет струва само пет кинта — в която и да е от последните три кабинки вляво в мъжкия кенеф на долния етаж, двайсет и четири часа в денонощието. Обадих се на г-жа Латъм, за да й кажа, че отивам в Прага на триседмична среща с Вацлав Хавел, лъжа, чиито последици ми се лепнаха като херпес. Г-жа Латъм ми пожела приятно пътуване. Тя можеше да се справи с братята Хогинс. Г-жа Латъм можеше да се справи с Десетте напасти над Египет. Аз не я заслужавам, знам си го. Често се питам защо остана в издателство „Кавендиш“. Не е заради заплатата, която й давам.

Прегледах многото видове билети в билетния автомат: „Отиване-връщане в същия ден с абонаментна карта в извънпиково време“, „Евтин дневен еднопосочен без абонаментна карта в пиково време“ и така нататък, и така нататък, но какъв — о, какъв ми трябва? Заплашителен пръст ме чукна по рамото и аз отскочих на няколко крачки — беше само дребна старица, която ми подсказа, че двупосочните билети са поевтини от еднопосочните. Реших, че е побъркана, но проклет да съм, ако не беше така. Пъхнах една банкнота с лика на нашата кралица нагоре, после надолу, после с лицето напред, после с гърба напред, но всеки път автоматът я изплюваше.