Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Ъм… — каза системата за оповестяване. — Джон, това чудо включено ли е? Джон, кой бутон да натисна? — покашляне. — „Южни железници“ със съжаление съобщават, че този влак трябва да направи спирка извън разписанието на следващата гара поради… липсващ машинист. Тази непредвидена спирка ще продължи толкова, колкото е необходимо за намирането на компетентен машинист. „Южни железници“ ви уверяват, че ние полагаме максимални усилия — тук съвсем ясно чух кикотене — да възстановим обичайния отличен стандарт на обслужването си.

Гневът на пътниците се разнесе като верижна реакция по купетата, макар че в наши дни престъпленията не се извършват от престъпници, които са ни подръка, а от изпълнителни чиновници далеч извън обсега на тълпата, някъде в постмодерните лондонски офиси от стъкло и стомана. А и половината тълпа притежава дялове в това, което би искала да раздроби на атоми.

Седяхме си там. Съжалих, че не съм си взел нещо за четене. Поне имах място и не бих го отстъпил даже на Хелън Келър. Вечерта беше лимоненосиня. Сенките покрай релсите станаха монолитни. Пътниците звъняха по мобилни телефони на семействата си. Чудех се откъде онзи хитър австралийски магистрат е знаел какво минава през главите на изядените от акули. Край нас профучаваха щастливи експресни влакове, чиито машинисти не липсваха. Пикаеше ми се, но това беше немислимо. Отворих куфарчето си, за да извадя пакетче карамелени бонбони, но намерих „Периоди на полуразпад — Първата загадка на Луиса Рей“. Прелистих първите няколко страници. Книгата щеше да е по-хубава, ако Хилъри В. Хъш не беше толкова артистично находчива. Беше я разделила на спретнати малки глави, несъмнено с мисълта за евентуален холивудски сценарий. В тонколоните запука статично електричество.

— На вниманието на пътниците: „Южни железници“ със съжаление съобщават, че докато не се намери компетентен машинист за този влак, ще продължим до гара Литъл Честърфорд, откъдето безплатен автобус ще превози пътниците до Кеймбридж. На онези, които имат възможност, препоръчваме да потърсят алтернативни начини за пътуване, тъй като автобусът ще пристигне на гара Литъл Честърфорд… — как само звънна в паметта ми това име — след неопределено време. Повече подробности ще намерите на нашия уебсайт.

Влакът пълзя около миля в тъмното. Обкръжиха ни прилепи и носени от вятъра боклуци. Кой караше влака сега, след като нямаше машинист?

Спря, разтресе се, вратите се отвориха. Пътниците в по-добра физическа форма се изсипаха от влака, минаха по надлеза и оставиха мен и двама бракувани от препаратор старци да подскачат след тях с четвърт от скоростта им. Аз се изкачих по стъпалата и спрях да си поема дъх. Бях там. Стоях на надлеза на гара Литъл Честърфорд. О, богове, от всички селски гари, на които можехме да спрем. Пътеката към старата къща на Урсула все така минаваше покрай царевичното поле. Не разпознах почти нищо друго. Свещеният обор на най-дългото натискане сега беше Есекски фитнес клуб „Премиер“. Онази нощ в седмицата преди изпитите първия срок Урсула ме посрещна с жабешкозеления си ситроен точно… на този покрит с чакъл триъгълник, ето тук. Колко бохемско, помисли си младият Тим, да те посреща жена с кола. Аз бях Тутанкамон IV в царската си лодка с нубийски роби гребци на път към Храма на жертвоприношението. Урсула ме откара на няколкостотин метра до Докерската къща, построена в епохата на ар нуво от някакъв скандивежки консул. Цялата къща беше на наше разположение, докато мама и татко бяха на почивка в Гърция с Лорънс Дърел, ако паметта не ми изневерява („ако паметта не ми изневерява“ — предателски израз).

Четири десетилетия по-късно снопите светлина от фаровете на седаните, спрели на паркинга на гарата, осветяваха ненормално многобройно ято летящи насекоми и един избягал господин издател в развяващ се шлифер, тръгнал покрай поле, останало необработено в очакване на субсидии от ЕС. Човек би си помислил, че държава с големината на Англия лесно може да побере всички събития на един скромен живот без голямо припокриване — все пак не живеем в проклетия Люксембург, — но не, ние изминаваме, засичаме и прекосяваме старите си пътища като фигуристи. Докерската къща още стоеше, оградена от съседските с плет от птиче грозде. Колко разкошна ми се виждаше някога тази къща в сравнение с невзрачната кутия в предградията, където живееха моите родители! Един ден, обещах си аз тогава, ще живея в къща като тази. Поредното неизпълнено обещание: него поне бях дал само на себе си.