Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Но сега сме Вси Светии, не Коледа.

— Не! — аз се плеснах по челото. — Наистина ли?

— Да…

— Значи съм закъснял с десет месеца! Това е ужасно! По-добре да се връщам, преди да са забелязали отсъствието ми — и да са ми направили забележка!

Момчето направи комична кунгфу поза и размаха пилата си под носа ми.

— Закъде си се разбързал, а, Зелен гоблин? Ти си нарушител! Ще кажа на полицията за теб!

Война.

— Значи си подъл доносник, така ли? Тази игра може да се играе от двама. Ако ти кажеш за мен, аз ще кажа на моя приятел Призрака на Коледното бъдеще къде е къщата ти и знаеш ли какво ще ти направи?

Стреснат и развълнуван, вчерашният келеш се ококори и поклати глава.

— Когато цялото ти семейство се гушне на меко и топло в леглата, той ще се промъкне в къщата ви през процепа под вратата и ще изяде… кучето ти! — в жлъчката ми бързо се изливаше отровна горчилка. — Ще остави завитата му опашка под възглавницата ти и ще обвинят теб. Всеки път, щом те видят, малките ти приятелчета ще крещят: „Убиец на кучета!“. Ще останеш без приятели, ще остарееш и ще умреш сам и нещастен една коледна сутрин след половин век. Така че ако бях на твое място, нямаше да обеля дума на никого за тази среща.

Проврях се през плета, преди той да е успял да осмисли всичко казано. Докато вървях към гарата по паважа, вятърът довя риданието му:

— Но аз даже нямам куче…

Скрих се зад списание „Прайвит Ай“ в кафене „Уелнес“ на центъра за здраве, на което ние, посетителите по неволя, правехме добър оборот. Очаквах всеки момент да влезе разгневената Урсула с внучето си и с някой местен полицай. Дойдоха частни спасителни коли да приберат заседналите борсови посредници. Старият чичо Тимъти дава следния съвет на по-младите си читатели — можете да го получите безплатно на цената на настоящите мемоари: живейте живота си така, че когато в залеза на дните ви влакът ви спре ненадейно насред пътя, да дойде топла и суха кола, карана от ваш любим — или от нает шофьор, няма значение, — която да ви откара у дома.

Три скоча по-късно пристигна старичък автобус. Старичък? Направо от епохата на Едуард. През целия път до Кеймбридж трябваше да търпя бъбриви студентки. Тревоги с момчета, садистични преподаватели, демонични съквартирантки, телевизионни риалити канали, ей богу, нямах представа, че децата на тяхната възраст са толкова хиперактивни. Когато най-после пристигнах на гара Кеймбридж, потърсих телефонна будка, за да предупредя в къща „Аурора“ да ме очакват чак на следващия ден, но първите два телефона бяха разбити (в Кеймбридж, моля ви се!) и едва когато стигнах до третия, погледнах адреса и видях, че Денхолм е пропуснал да ми напише телефонния номер. В съседство с обществена пералня намерих хотел за търговски пътници. Не помня името му, но по рецепцията отгатнах, че мястото е котешки кенеф, и както обикновено първото ми впечатление се оказа вярно. Бях обаче прекалено изтощен, за да обикалям за нещо по-добро, а и портфейлът ми беше прекалено изтънял. Стаята ми имаше високи прозорци с щори, които не можех да сваля, защото не съм четири метра висок. Кафеникавите зрънца във ваната се оказаха миши изпражнения, кранът за душа остана в ръката ми, а топлата вода беше хладка. Дезинфекцирах стаята с дим от пура, легнах в леглото и като надзърнах в зацапания телескоп на времето, се помъчих да си спомня спалните на всичките си любовници по ред на номерата. Малкият Тими и другарчетата му не помръднаха. Изпитах необяснимо безразличие, когато си представих как братята Хогинс плячкосват жилището ми в Пътни. Ако се вярва на написаното в „Набито канче“, плячката щеше да е доста постна в сравнение с повечето им други обири. Няколко хубави първи издания, но почти нищо друго стойностно. Телевизорът ми умря в нощта, когато на престола се възкачи Джордж Буш II, и така и не се осмелих да го сменя с нов. Мадам X си прибра антиките и семейните ценности. Поръчах си троен скоч от румсървиса — проклет да съм, ако седна в един бар с тълпа търговски пътници, които си говорят за цици и бонуси. Когато тройното ми уиски най-после дойде, се оказа скъперническо двойно — така и заявих на юношата с физиономия на пор. Той само сви рамене. Не се извини, само сви рамене. Помолих го да свали щората, но младежът хвърли един поглед и се сопна:

— Не мога да я стигна!

Аз го удостоих с хладен отговор:

— Тогава това е всичко — вместо да му дам бакшиш.

На излизане той задушливо пръдна. Почетох още малко от „Периоди на полуразпад“, но заспах точно след като намериха Руфъс Сиксмит убит. В реалистичния си сън аз се грижех за някакво момче бежанец, което ме молеше да го кача на една от онези колички в ъглите на супермаркетите, където пускаш 50 пенса. Казах: „Да, добре“; но когато момчето се качи, се превърна в Нанси Рейгън. Как щях да обясня това на майка му?