Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Таксито като че ли въртеше в едно и също кръгово движение цяла миниатюрна вечност. По радиото някой виеше и дрънкаше на китара за това как всичко, което умира, един ден се връща. Пази боже — спомнете си „Маймунската лапа“! Главата на шофьора беше прекомерно, ненормално голяма за раменете му, сигурно страдаше от онази болест на Човека слон, но когато се обърна, различих тюрбана му. Той се заоплаква от клиентелата си.

— Все казват: „Бас държа, че там, откъдето идваш, не е толкова студено, а?“. А аз все казвам: „В голяма грешка си, човече. Явно никога не си бил в Манчестър през февруари“.

— Знаете пътя до къща „Аурора“, нали? — попитах аз, а сикхът отговори:

— Вижте, вече пристигнахме.

Тясната алея свърши пред внушителна, неопределено голяма къща от епохата на Едуард.

— Стюарт Оч нощес найсе.

— Не познавам никого с такова име.

Той ме погледна озадачен, после повтори:

— Струва точно шестнайсет.

— О. Да.

Портфейлът ми не беше в джоба на панталона, нито в джоба на сакото. Нито в джоба на ризата. Ужасната истина ме зашлеви през лицето.

— Проклятие, обраха ме!

— Намекът ви ме обижда. Таксито ми е с общински таксиметър.

— Не, вие не разбирате, откраднали са ми портфейла.

— О, тогава разбирам. Добре, той разбира.

— Много добре разбирам! — в мрака закипя гневът на субконтинента. — Мислите си: „Тоя плюскач на къри знае на чия страна ще застанат ченгетата“.

— Глупости! — запротестирах аз. — Вижте, имам монети, дребни, да, цял джоб дребни… ето… Да, слава богу! Да, мисля, че ще ги събера…

Той преброи дукатите си.

— А бакшиш?

— Вземете ги — изсипах всичкия шрапнел в другата му ръка, измъкнах се навън и стъпих право в канавката.

От гледната си точка на паднала жертва аз видях как таксито отпраши и спомените ми неприятно ме върнаха към нападението в Гринуич. Не заради часовника, не дори заради охлузванията и шока случката остави такава следа в паметта ми. Аз бях мъж, някога сплашил и надвил четирима бездомници араби в Аден, но в очите на момичетата бях… стар, чисто и просто стар. Това, че не се държах, както приляга на един старец — невидим, мълчалив и уплашен, — само по себе си беше достатъчна провокация.

Изкачих полегатата пътека до внушителната стъклена врата. Приемната грееше пясъчно златиста. Почуках и жена, която беше подходяща за роля в музикална постановка за Флорънс Найтингейл, ми се усмихна. Почувствах се така, сякаш някой махна с вълшебна пръчица и каза: „Кавендиш, край на всичките ти грижи!“.

Флорънс ме пусна да вляза.

— Добре дошли в къща „Аурора“, г-н Кавендиш!

— О, благодаря ви, благодаря ви. Днешният ден беше толкова дяволски ужасен, че не може да се опише с думи.

Ангел в плът.

— Най-важното е, че пристигнахте благополучно.

— Вижте, има едно затруднително финансово обстоятелство, за което трябва да ви съобщя още сега. Разбирате ли, докато пътувах насам…

— Единствената ви грижа в момента е да се наспите добре. Всичко е уредено. Само подпишете тук и аз ще ви заведа до стаята ви. Тя е приятна, тиха, с изглед към градината. Ще ви хареса.

С навлажнени от благодарност очи аз я последвах до убежището си. Хотелът беше модерен, безупречен, с много меко осветление в сънните коридори. Долових познати ухания от детството си, но не можах да ги определя. Напред към царството на съня. Стаята ми беше семпла, със свежи и чисти чаршафи, с кърпи, вече затоплени на лирата в банята.

— Всичко наред ли е вече, г-н Кавендиш?

— Това е благодат, мила моя.

— Тогава приятни сънища.

Знаех, че ще са такива. Набързо си взех душ, нахлузих пижамата си и си измих зъбите. Леглото ми беше твърдо, но удобно като плажовете в Таити. Чудовищните братя Хогинс бяха изчезнали на изток от нос Хорн, аз бях цял и невредим, а Дени, скъпият ми Денхолм, плащаше сметката ми. Брат в нужда се познава. В пухкавите като захарен памук възглавници пееха сирени. На сутринта животът щеше да започне отначало, отначало, отначало. И този път щях да направя всичко както трябва.

„На сутринта.“ Съдбата обича да залага капани зад тези две думи. Събудих се и заварих не много млада жена с дълга до раменете коса да се рови из личните ми вещи, сякаш са стоки за разпродажба.

— Какво, по дяволите, търсиш в стаята ми, крадлива брадавичеста свиньо? — полуизръмжах-полуизхърках аз.

Жената остави сакото ми без следа от чувство за вина.

— Понеже сте нов, няма да ви мия устата с прах за пране. Този път. Предупреждавам ви. Не търпя в къща „Аурора“ да се говорят обидни думи. От никого. А аз никога не отправям празни заплахи, г-н Кавендиш. Никога.