Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Към единайсет вратата се отключи. Приготвих се да отхвърля всякакви извинения и да нападна фронтално. В стаята с плавна походка влезе жена, която някога е била внушителна. На седемдесет, на осемдесет, на осемдесет и пет години, кой ги знае кога и колко остаряват? След господарката си вървеше рахитична хрътка със спортно сако.

— Добро утро — започна жената.

Аз станах и не поканих посетителите си да седнат.

— Не съм съгласен.

— Казвам се Гуендолин Бендинкс.

— Не ме винете.

Гуендолин седна смутена на фотьойла.

— Това — махна тя към хрътката — е Гордън Уорлок-Уилямс. Защо не седнете? Ние ръководим Комитета на живеещите тук.

— Много се радвам за вас. Аз не съм…

— Имах намерение да ви се представя на закуска, но сутрешната неприятност възникна, преди да сме успели да ви вземем под крилото си.

— Вече мина и замина, Кавендиш — изджафка Гордън Уорлок-Уилямс. — Никой няма да отваря дума за това, момче, не бери грижа.

Уелсец, да, сигурно е уелсец.

Г-жа Бендинкс се наведе напред.

— Но трябва да разберете нещо, г-н Кавендиш: тук бунтарите не са добре дошли.

— Тогава ме изгонете! Моля ви!

— От къща „Аурора“ не гонят никого — каза самодоволната натрапница, — но за ваша собствена безопасност ще ви упоят, ако поведението ви го изисква.

Заплашително, нали? Бях гледал „Полет над кукувиче гнездо“ с една изключително некадърна, но заможна и овдовяла поетеса, към чиито събрани творби — „Стихове диви и непокорни“ — бях написал предговор, но тя, уви, се оказа по-малко овдовяла, отколкото първоначално твърдеше.

— Вижте, убеден съм, че сте разумна жена — оксиморонът бе оставен без коментар. — Затова хубаво ме чуйте. Мястото ми не е тук. Регистрирах се в къща „Аурора“ с мисълта, че това е хотел.

— О, но ние ви разбираме, г-н Кавендиш! — закима Гуендолин Бендинкс.

— Не, не ме разбирате!

— Отначало всички ги спохожда госпожа Тъга, но много скоро ще се разведрите, щом осъзнаете, че любимите ви хора са действали единствено във ваш интерес.

— Всичките ми „любими хора“ са мъртви или луди, или в Би Би Си, с изключение на големия шегобиец брат ми!

Нали виждате, драги читателю? Аз бях човек, затворен в лудница от второразреден филм на ужасите. Колкото повече бръщолевех и се вбесявах, толкова повече доказвах, че точно там ми е мястото.

— Това е най-читавият хотел, в който ще отседнеш, момче! — зъбите му бяха с цвят на бисквити. Ако беше кон, нямаше да става за продан. — Петзвезден направо! Дават ти да ядеш, перат те. Осигуряват ти занимания, от бродиране до спринтиране. Няма купища сметки, няма хлапета да ти отмъкват мотора. Къща „Аурора“ е рай! Само играй по правилата и стига си галил срещу косъма сестра Ноукс. Тя не е жестока жена.

— „Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.“

Уорлок-Уилямс ме погледна така, сякаш бях казал нещо на непознат език.

— Солженицин.

— Ние с Марджъри винаги сме били доволни в Бетъс-ъ-Койд. Но тук е върхът! И аз бях като теб първата седмица. Не говорех с никого, а, г-жо Бендинкс, здравата се бях вкиснал, а?

— Повече от това нямаше накъде, г-н Уорлок-Уилямс!

— А сега съм щастлив като прасе насред детелина! А?

Г-жа Бендинкс се усмихна, беше зловеща гледка.

— Дойдохме да ви помогнем да се преориентирате. Доколкото разбирам, вие сте били в издателския бранш. За беда — тя опипа главата си — на г-жа Биркин вече й е по-трудно отпреди да води протоколите на заседанията на Комитета. Отлична възможност за вас да се ангажирате по най-добрия начин!

— Аз все още съм в издателския бранш! Приличам ли ви на човек, чието място е тук? — мълчанието беше непоносимо.

— О, излезте!

— Разочарована съм — тя погледна осеяната с листа поляна, цялата в купчинки изровена от червеите пръст. — Сега къща „Аурора“ е вашият свят, г-н Кавендиш.

Главата ми беше коркова тапа, а Гуендолин Бендинкс — тирбушонът.

— Да, вие сте в старчески дом. Дошло ви е времето. Престоят ви може да бъде мъчителен или приятен. Но е за постоянно. Помислете си, г-н Кавендиш.

Тя почука по вратата. Невидими сили пуснаха мъчителите ми да излязат, но затръшнаха вратата под носа ми.

Забелязах, че по време на целия разговор ципът ми е бил разкопчан.

Ето какво бъдеще те чака, Кавендиш Млади. Ти няма да кандидатстваш за членство, но племето на старейшините ще те приеме в редиците си. Настоящето ти няма да върви в крак с настоящето на света. Това изоставане ще изопне кожата ти, ще превие скелета ти, ще разяде косата и паметта ти, ще направи кожата ти полупрозрачна, така че потрепващите ти органи и вените ти с цвят на синьо сирене ще станат почти видими. Ще излизаш навън само денем, ще избягваш почивните дни и ученическите ваканции. И езикът ще те изостави, ще издава племенната ти принадлежност всеки път, когато заговориш. По ескалаторите, по магистралите, между редовете в супермаркетите живите непрестанно ще те изпреварват. Елегантните жени няма да те виждат. Охраната в магазина няма да те вижда. Търговците няма да те виждат, освен ако не продават приспособления за изкачване на стълби или фалшиви застрахователни полици. Само бебетата, котките и наркоманите ще забелязват съществуването ти. Затова не пропилявай дните си. По-скоро, отколкото си представяш, ще застанеш пред някое огледало в старчески дом, ще погледнеш тялото си и ще си помислиш: извънземно, заключено за кратко в овехтял шкаф.