Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Можете ли да опишете дневния режим на една сервитьорка?

Четири и половина е часът на пожълтяването. Във въздушния поток навлиза стимулин, за да ни вдигне от койките. Нареждаме се на опашка за хигиенизатора, после минаваме през парочистачката. Връщаме се в спалното помещение и обличаме чисти униформи, после се събираме около Центъра с нашия Провидец и Помощниците му. Татко Сон застава на Постамента Си за Утринната молитва и заедно рецитираме Шестте Катехизиса. После нашият Логомен произнася Своята Проповед. В пет без една минута заемаме местата си около Центъра.

Асансьорът докарва първите потребители за деня. В продължение на деветнайсет часа ние поздравяваме посетителите, въвеждаме поръчки, разнасяме подноси с храна, продаваме напитки, зареждаме сосове, бършем маси, хвърляме боклук, чистим хигиенизаторите на потребителите и молим уважаемите ни посетители да заплатят сметките с Душите си на касите на нашия Център.

Нямате ли почивки?

„Почивките“ представляват кражба на време, Архиварю. Разбира се, в нула часа започва комендантският час, така че дотогава всички потребители си тръгват. До нула и трийсет почистваме всеки сантиметър от закусвалнята, после се събираме около Постамента за Вечерната служба, после се нареждаме на опашка за спалнята, където изсмукваме балоните си със Сапун. До нула и четирийсет и пет приспивателното средство започва да действа. След по-малко от четири часа слънчевите батерии пожълтяват за нова работна смяна и започва нов ден.

Вярно ли е, че фабрикатите сънуват съвсем като нас?

Да, Архиварю, ние наистина сънуваме. Аз често сънувах как виждам Хаваите над тюркоазносините вълни, как живея в Кзалтация, как получавам похвала от Татко Сон, сестрите си, потребителите, Провидеца Ри и Помощниците. Ние имаме и кошмари: за ядосани посетители, за блокирали хранотръби, изгубени нашийници и срамни обеззвездявания.

Какво сънувате тук, в затвора?

Странни градове, преследване из черно-бели земи, бъдещата ми кзекуция в Дома на Светлината, точно преди Провидецът да ме събуди, за да ви въведа, сънувах Хе-Чжу Им. И в куба на Татко Сон, и в този сънищата ми са единственият непредвидим фактор в разграфените ми дни и нощи. Никой не ги разпределя и цензурира. Сънищата са всичко, което някога истински съм притежавала.

Сервитьорките никога ли не се питат за по-големия свят извън купола, или мислехте, че вашата закусвалня е целият космос?

Нито космологията ни е толкова примитивна, нито разумът ни — толкова ограничен. Ние сме виждали по РекЛ как е Отвън; Татко Сон ни е показвал снимки от Кзалтация, а и знаехме, че и потребителите, и храната, която им сервираме, би трябвало да идват отнякъде.

Сапунът обаче умъртвява любопитството, ние предпочитахме да не се чудим.

Трудно е да си представим как се живее с толкова много… неопределеност.

Когато вие, Архиварю, сте били на три или четири години, баща ви е изчезвал всеки ден в свят, наречен „Работа“, нали? Стоял е на тази „Работа“ до началото на комендантския час, но вие не сте се тревожили за големината, местоположението или естеството на този свят, защото тревогите ви са били свързани изключително със света пред очите ви. Така и вътрешните фабрикати гледат на мястото, наречено „Отвън“.

Значи никога не сте искали да влезете в асансьора и просто… нали разбирате, да отидете да видите?

Колко чистокръвни са въпросите ви, Архиварю! Никой асансьор не се движи, когато в него няма Душа.

Справедлив довод. Имате ли усещане за време? За бъдеще?

Да, тъй както е регламентирано от Шести Катехизис.

Който гласи…

„Една година, една Звезда, дванайсет Звезди до Кзалтация!“ На Звездната проповед в утрото на Новата година нашите дванайсетзвездни сестри правеха знака на долара, прекланяха колене, после излизаха през Изхода, за да отпътуват със Златния Ковчег на Татко Сон. Виждахме ги отново на триизмерните екрани — как отплават за Хаваите, как по-късно пристигат на Кзалтация, как скоро след това се преобразяват в делови, добре облечени потребителки. Нашийниците им изчезваха, те ни показваха топазените Души, които държаха в ръцете си, махаха ни от свят отвъд нашия речеви капацитет. Бутици, фризьорски салони, закусвални, зелено море, розови небеса, диви цветя, дъги, дантели, кончета, къщички, пътечки, пеперуди. Колко им се дивяхме! Колко щастливи изглеждаха нашите сестри. Те ни подтикваха да се трудим упорито, да изплатим Инвестицията и час по-скоро да отидем при тях на Кзалтация.