Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Разбутах с лакти тълпата, за да стигна до неугледното кафене, купих си пай с вкус на вакса за обувки и чай с плуващи в него късчета от коркова тапа и подслушах разговора на двама коневъди от Шетландските острови. Отчаянието кара човек да жадува за живот, какъвто никога не е водил. Защо посвети живота си на книгите, Т.К.? Тъпо, тъпо, тъпо! Мемоарите също са лоши, но цялата тази проклета художествена литература! Герой отива на пътешествие, чужденец пристига в града, някой иска нещо, получава го или не го получава, волята на един се сблъсква с волята на друг. „Възхищавайте ми се, защото аз съм метафора.“

Проправих си път до вмирисаната на амоняк мъжка тоалетна, където някой шегобиец беше отмъкнал крушката. Тъкмо си свалих ципа, когато от мрака се надигна глас:

— Хей, гусине, имаш ли огънче или квот’ там?

Овладях риска от сърдечен удар и се порових за запалката си. Пламъкът призова растафарианец, сякаш озарен от жарава а ла Холбайн, само на сантиметри от мен с пура между дебелите устни.

— Благодарско — прошепна моят чернокож Вергилий, склонил глава, за да поднесе върха на пурата си към пламъка.

— Ъм, няма защо, наистина — отговорих аз.

Широкият му плосък нос затрепка.

— Е, накъде си тръгнал, човече?

Опипах с ръка портфейла си — беше още на мястото си.

— Към Хъл… — фантазията ми неблагоразумно се развихри. — Да върна един роман. На един библиотекар, който работи там. Много известен поет. От университета. В чантата ми е. Казва се „Периоди на полуразпад“.

Пурата на растафарианеца миришеше на тор. Никога не мога да отгатна какво си мислят. Не че някога съм познавал растафарианци. Не съм расист, но вярвам, че съставките в така наречените „плавилни котли“ се претопяват след няколко поколения.

— Гусине — каза ми растафарианецът, — трябва ти… — и аз изтръпнах — малко от ей туй.

Приех предложението му и си дръпнах от смърдящата на курешки пура.

Леле-мале!

— Какво е това чудо?

Той издаде гърлен звук, подобен на диджериду.

— Туй не никне в страната на „Марлборо“.

Главата ми се уголеми няколкостотин пъти като в „Алиса“ и стана многоетажен паркинг, в който бяха наредени хиляда и един бляскави ситроена.

— Честна дума, няма две мнения — промърмори човекът, по-рано известен като Тим Кавендиш.

Когато се опомних, бях отново във влака и се чудех кой е зазидал купето ми с обрасли с мъх тухли.

— Вече сме готови да ви обърнем внимание, г-н Кавендиш — каза ми плешив очилат човечец.

Нямаше жива душа — нито там, нито където и да било. Само един чистач вървеше по празния влак и събираше боклука в чувал. Смъкнах се на перона. Студът впи остри зъби в голия ми врат и ме обискира за непокрити места. Върнал съм се на „Кингс Крос“? Не, това беше някакъв мразовит Гданск. Паникьосах се, когато видях, че чантата и чадъра ми ги няма. Качих се във вагона и ги свалих от рафта за багаж. По време на съня ми мускулите ми сякаш бяха атрофирали. Отвън мина багажна количка, бутана от Модиляни. Къде, по дяволите, беше това място?

— Вхъл сипич — отговори ми Модиляни.

Арабски? Мозъкът ми предложи следния вариант: в Адълстроп е спрял международен влак, аз съм се качил и съм спал през целия път до Централната гара в Истанбул. Сбъркан мозък. Трябваше ми ясен надпис, на английски.

„ДОБРЕ ДОШЛИ В ХЪЛ.“

Слава богу, пътуването ми беше към своя край. Кога за последно бях идвал толкова на север? Никога, ето кога. Поех глътка студен въздух, за да потисна внезапния напън за повръщане — точно така, Тим, глътни дълбоко. Раздразненият стомах подсказва причината за неразположението си и пред очите ми изникна цигарата на растафарианеца. Гарата беше боядисана във всички видове черно. Свих зад ъгъла и намерих две светещи лица на часовници, окачени над вратата, но неразбирателството между часовници е по-лошо от липсата на такъв. Нямаше пазач на изхода, който да поиска да провери умопомрачително скъпия ми билет и аз се почувствах измамен. Отвън тук бавно пропълзя кола, там примигна прозорец, от бар на отсрещния тротоар долиташе ту усилваща се, ту отслабваща музика.

— Дребни? — попита, не, настоя, не, обвинително се тросна нещастно куче в одеяло.

Носът, веждите и устните на господаря му бяха надупчени с толкова железа, че минеше ли оттук някой със силен магнит, щеше да му разкъса лицето. Какво правят такива хора на металните детектори по летищата?

— Имаш ли дребни?

Видях се през неговите очи — болнав стар нещастник в самотен късен град. Невидим пазител ме хвана за лакътя и ме поведе към върволица от таксита.