Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Заобиколих имота по края и минах по пътека, която водеше към строителна площадка. На една табела пишеше: „ХАЗЪЛ КЛОУЗ — ЗАВЕТНИТЕ ЛУКСОЗНИ ДОМОВЕ В СЪРЦЕТО НА АНГЛИЯ“. На горния етаж на Докерската къща светеше. Представих си бездетно семейство, което слуша радио. Старата врата от цветно стъкло беше сменена с нещо по-устойчиво срещу крадци. Онази седмица преди първите изпити влязох в Докерската къща готов да се отърва от срамната си девственост, но бях в такъв възторг от божествената си Клеопатра, толкова изнервен, толкова нафиркан с уискито на баща й, толкова млад и зелен, че… Е, предпочитам да пусна завеса пред онази конфузна нощ даже след четирийсет години. Същият този дъб драскаше по прозореца на Урсула, докато се мъчех да направя нещо, след като отдавна вече беше неприемливо да се преструвам, че още загрявам. Урсула имаше грамофонна плоча с Втория концерт за пиано на Рахманинов в стаята си, онази там, където сега на прозореца светеше електрическа свещ.

До ден-днешен не мога да слушам Рахманинов, без да потръпна.

Знаех, че вероятността Урсула все още да живее в Докерската къща е нулева. Последно чух, че ръководела пиар служба в Лос Анджелис. Въпреки това аз се проврях през вечнозеления плет и допрях нос до тъмния прозорец без завеси на трапезарията, като се мъчех да надзърна вътре. В онази есенна нощ преди много години Урсула ми поднесе капка печено сирене върху резенче шунка върху пилешки гърди. Точно там — точно там. Още усещах вкуса им. Още усещам вкуса им, докато пиша тези думи.

Щрак!

Стаята грейна като електрически невен и в нея с валсова стъпка — с гърба напред, за мой късмет — влезе малка вещица с червени къдрици като стружки.

— Мамо! — донякъде чух, донякъде прочетох по устните й през стъклото. — Мамо!

И в стаята влезе мама със същите къдрици като стружки. За мен това беше достатъчно доказателство, че семейството на Урсула отдавна е напуснало къщата, тръгнах обратно към живия плет — но отново се обърнах и продължих да шпионирам, защото… Ами защото, хм, съм самотен човек. Мама поправяше счупена дръжка на метла, а момичето седеше на масата и клатеше крака. Влезе възрастен върколак и свали маската си и, странно, макар че може би не е толкова странно, аз го познах: онзи телевизионен говорител от племето на Феликс Финч. Джеръми някой си, с вежди като на Хийтклиф, с обноски на териер, сещате се за кого говоря. Той извади от чекмеджето на кухненския бюфет изолирбанд и здраво го омота около счупеното на дръжката. После към тази домашна сцена се присъедини бабата и — мътните ме взели, взели и с мен отлетели — това беше Урсула. Същата Урсула. Моята Урсула.

Вижте само тази жилава застаряла дама! В спомените ми тя не беше остаряла и с ден, кой гримьор беше унищожил росната й младост? Същият, който унищожи и твоята, Тимбо. Дамата заговори и дъщеря й и внучка й се разсмяха, да, разсмяха се и аз също се разсмях… Какво? Какво каза? Разкажете ми вица! Тя напълни червен чорап със смачкани на топка вестници. Дяволска опашка. Закачи си я отзад с безопасна игла: споменът от университетския бал за Вси Светии счупи черупката на сърцето ми и жълтъкът изтече — тогава също се беше облякла като дяволица, беше намазала лицето си с червена боя, цяла нощ се целувахме, само се целувахме, а на сутринта намерихме едно кафене до някакъв строеж, където сервираха мръсни чаши силен чай с мляко и яйца, достатъчни да нахранят и уморят от преяждане швейцарската армия. Препечени филийки и горещи домати от консерва. Кафяв сос. Кажи честно, Кавендиш, ял ли си по-вкусна закуска през живота си?

Бях толкова опиянен от носталгия, че си заповядах да тръгна, преди да съм направил някоя глупост. Само на няколко крачки от мен заплашителен глас изрече следното:

— Да не си помръднал и мускулче, иначе ще те направя на кайма и ще те сготвя на яхния!

Стреснат ли? Направо подхвръкнах вертикално като ракета! За щастие моят бъдещ палач беше на не повече от десет и пилата му с остри зъбци беше от картон, но окървавените му бинтове изглеждаха доста внушително. Казах му го почти шепнешком. Той се намръщи насреща ми.

— Ти приятел на баба Урсула ли си?

— Да, преди много години бях.

— Като какъв си се облякъл за партито? Къде ти е костюмът?

Време беше да си вървя. Заотстъпвах към вечнозеления плет.

— Това е моят костюм.

Момчето започна да си чопли носа.

— Мъртвец, изровен от църковно гробище?

— Очарователно, но не. Аз съм Призракът на Коледното минало.