Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Наплисках лицето си с малко вода от легена в стаята и седнах срещу Еърс разтревожен, че Й. може да забрави за скърцащите подови дъски и да се опита да излезе на пръсти.

— Готов съм.

Той затананика сонатата си такт по такт, после назова нотите. Скоро причудливостта на миниатюрата му ме погълна напук на обстоятелствата. Това е колеблива, циклична, кристалночиста мелодия. Завърши на деветдесет и шестия такт и Еърс ми каза да отбележа на листа „triste“ 12 12 Тъжно (ит.). — Бел.прев. . После ме попита:

— Е, какво мислиш?

— Не знам — отговорих му аз. — Изобщо не прилича на другите ви творби. Не прилича на нищо друго. Но хипнотизира.

Еърс седеше тежко отпуснат като в прерафаелитско маслено платно, озаглавено „Заситената Муза захвърля своята кукла“. В предутринната градина се извиси птича песен. Представих си извивките на Й. в леглото, само на метри от мен, и дори изпитах опасен прилив на нетърпелив копнеж по нея. В.Е. беше като никога неуверен в себе си.

— Сънувах някакво… кошмарно кафене, ярко осветено, но под земята, без излаз навън. Бях мъртъв от много, много години. Всички сервитьорки бяха с еднакви лица. Храната беше сапун, единствената напитка беше сапунена пяна в чаши. Музиката в кафенето беше — той вдигна уморен пръст и посочи ръкописа — ето тази.

Позвъних за Х. Исках Еърс да излезе от стаята ми, преди изгревът да е заварил жена му в леглото ми. След минута Х. почука. Еърс се изправи на крака и закуцука към него — той мрази другите да виждат как някой му помага.

— Добра работа, Фробишър — разнесе се гласът му от коридора.

Затворих вратата и изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Хвърлих се обратно в леглото, където алигаторът от моето чаршафено блато заби ситни зъби в младата си плячка.

Впуснахме се в страстна прощална целувка, когато — проклет да съм — вратата отново изскърца.

— Още нещо, Фробишър!

О, Майко на всички сквернословия, не бях заключил вратата! Еърс се понесе към леглото като корабокруширалия „Хесперъс“ 13 13 Корабът в поемата на Хенри Лонгфелоу „Крушението на «Хесперъс»“. — Бел.прев. . Й. се пъхна обратно под чаршафите, докато аз издавах възгласи на стресната почуда. Слава богу, Хендрик чакаше отвън — случайност или тактичност? В.Е. напипа ръба на леглото ми и седна на него, само на сантиметри от издатината, където беше Й. Ако сега тя кихнеше или се изкашляше, даже слепият Еърс щеше да ни хване.

— Неудобен въпрос, затова ще говоря направо. Йокаста. Тя не е много вярна жена. Като съпруга, искам да кажа. Приятели ми намекват за непристойното й поведение, врагове ми съобщават за любовните й похождения. Тя някога… с теб… разбираш ли накъде бия?

Майсторски накарах гласа си да зазвучи глухо:

— Не, господине, не мисля, че разбирам накъде биете.

— Спести ми момчешката си свенливост! — Еърс се наведе към мен. — Някога жена ми отправяла ли ти е намеци? Имам право да знам!

Бях на косъм нервно да се изкискам.

— Намирам въпроса ви за крайно безвкусен.

От дъха на Йокаста бедрото ми се изпоти. Сигурно се задушаваше от горещина под завивките.

— Аз не бих нарекъл с думата „приятел“ някого, който разпространява такива мерзости. В случая с госпожа Кромелинк ми се струва, че подобно нещо не може нито да се помисли, нито да се изрече. Ако в някакъв момент — не знам, на нервен срив — тя започне да се държи толкова неуместно, ами, честно казано, Еърс, сигурно бих поискал съвет от Донт или бих разговарял с доктор Егре.

Софистиката образува хубава димна завеса.

— Значи няма да ми отговориш с една дума?

— Ще ви отговоря с две думи: категорично не! И много се надявам да сме изчерпали темата.

Еърс остави да се изнижат няколко дълги секунди.

— Ти си млад, Фробишър, богат си, имаш остър ум, а и, както разправят, никак не си грозен. Не ми е ясно какво те задържа тук.

Добре. Той се разнежваше.

— Вие сте моят Верлен.

— Така ли, млади ми Рембо? Тогава къде е твоят „Един сезон в ада“?

— В нахвърляни бележки, в черепа ми, вътре в мен, Еърс. В бъдещето ми.

Не можех да определя дали ме гледа с насмешка, съжаление, носталгия или презрение. Тръгна си. Аз заключих вратата и се мушнах в леглото — за трети път тази нощ. Креватният фарс, когато се разиграва в действителност, е извънредно тъжен. Йокаста ми се стори ядосана.

— Какво? — изсъсках аз.

— Мъжът ми те обича — каза съпругата и се облече.

Зеделгем се разсънва. Тръбите пъшкат като стари лели. Замислих се за дядо си, чиято своенравна гениалност прескочи поколението на баща ми. Веднъж той ми показа гравюра на някакъв сиамски храм. Не си спомням името му, но преди векове там проповядвал един ученик на Буда и оттогава всеки вероломен крал, тиранин и монарх на това кралство го доукрасявал с мраморни кули, ароматни горички, позлатени куполи, разкошни стенописи по сводестите тавани, поставял изумруди в очите на статуите му. Според легендата, когато храмът стане равен по хубост на своя двойник в Чистата земя, в този ден човечеството ще е изпълнило предназначението си и ще настъпи свършекът на Времето.