Дейвид Мичъл - Облакът атлас

В първия миг очаквах плесница, в следващия тя се изчерви и сведе очи. Кротко попита:

— Казахте ли на майка ми какво сте видели?

Отговорих, че не, на никого не съм казал — засега. Е. внимателно се прицели:

— Много глупаво от ваша страна, мосю Фробишър, защото мама щеше да ви каже, че този загадъчен „компаньон“ е мосю Ван де Велде, господинът, при чието семейство отсядам през седмицата. Баща му е собственик на най-големия завод за амуниции в Белгия и той е почтен семеен човек. В сряда учим само до обяд и мосю Ван де Велде беше така любезен да ме придружи от кантората си до дома. Неговите дъщери бяха на репетиция на хора. Училището не одобрява момичетата да излизат навън сами дори през деня. Доносниците ходят по парковете, както виждате, доносници с извратени мисли, които дебнат да съсипят репутацията на някое момиче, или може би търсят възможности да го изнудват.

Блъф или ответен огън? Избрах двоен залог.

— Да го изнудват? Аз самият имам три сестри и бях загрижен за репутацията ви! Това е всичко.

Тя се наслаждаваше на преимуществото си:

— О, така ли? Колко деликатно от ваша страна! Кажете ми, господин Фробишър, какво точно мислехте, че ще направи с мен мосю Ван де Велде? Да не би да сте изпитали силна ревност?

Ужасяващата й прямота — за момиче — направо ме разстреля.

— Доволен съм, че изяснихме това просто недоразумение — аз надянах най-неискрената си усмивка — и ви поднасям най-искрените си извинения.

— Приемам най-искрените ви извинения в съвсем същия дух, в който са ми поднесени.

Е. тръгна към конюшнята и размаха камшика си във въздуха като опашка на лъвица. Аз отидох в музикалната стая, за да се разтуша от слабото си представяне с някой дяволски Лист. Обикновено мога да докарам отлично изпълнение на „Проповед пред птиците“, но миналия петък не се получи. Слава богу, че утре Е. заминава за Швейцария. Ако някога научи за нощните похождения на майка си — ох, непоносимо ми е да си го помисля. Защо никога не съм срещал момче, което да не мога да въртя на пръста си (и не само на пръста си), но жените в Зеделгем като че ли всеки път ме надвиват?

Искрено твой,

Р.Ф.

Зеделгем

29.VIII.1931 г.

Сиксмит,

Седя по халат на писалището си. Църковната камбана бие пет пъти. Поредната жадна сутрин. Свещта ми е изгоряла. Изтощителна нощ, в която всичко се преобърна с краката нагоре. В полунощ Й. дойде в леглото ми и в разгара на нашите атлетични занимания някой се блъсна във вратата ми. Смехотворен ужас! Слава богу, на влизане Й. я беше заключила. Дръжката на вратата затрака, започна се настоятелно чукане. Страхът може както да замъгли, така и да проясни съзнанието, и като си спомних за Дон Жуан, скрих Й. в гнездо от завивки и чаршафи на продъненото си легло, като леко отдръпнах завесата, за да покажа, че нямам какво да крия. Засуетих се из стаята — не можех да повярвам, че това се случва на мен, — като съзнателно се блъсках в разни предмети, за да спечеля време, и когато стигнах до вратата, извиках:

— Какво става, по дяволите? Пожар ли има?

— Робърт, отвори!

Еърс! Представи си, приготвих се да залегна в очакване на куршуми. Отчаяно попитах колко е часът, за да протакам още някоя и друга секунда.

— Какво значение има? Не знам! Хрумна ми мелодия, момче, за цигулка, истински подарък, и не ми дава да спя, затова трябва да я запишеш — веднага!

Дали да му се доверя?

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не, по дяволите, не може, Фробишър! Ще я забравя!

Дали да не отидем в музикалната стая?

— Ще събудим цялата къща и — не, всяка нота си е на мястото, в главата ми е!

Тогава му казах да почака да запаля свещ. Отключих вратата и там стоеше Еърс с по един бастун във всяка ръка, по нощница, като мумифициран от лунната светлина. Зад него стоеше Хендрик, мълчалив и бдителен като индиански тотем.

— Отмести се, отмести се! — Еърс ме избута и мина покрай мен. — Намери писалка, вземи някой празен нотен лист, включи лампата, бързо. За какъв дявол заключваш вратата, като спиш с отворени прозорци? Прусаците си отидоха, а призраците минават през вратите.

Смотолевих нещо от рода на това, че не мога да заспя на отключена врата, но той не ме слушаше.

— Имаш ли нотни листа тук, или да пратя Хендрик да донесе?

От облекчението, че В.Е. не е дошъл да ме сгащи как оправям жена му, нахлуването му започна да ми изглежда по-малко нелепо, отколкото беше всъщност, затова казах да, добре, имам хартия, имам писалки, да започваме. Зрението на Еърс е прекалено слабо и той не би могъл да види нещо подозрително в издутината на леглото ми, но присъствието на Хендрик представляваше заплаха. Човек не бива да разчита на дискретността на прислугата. След като настани господаря си в един стол и загърна раменете му с одеяло, аз казах, че ще го повикам, когато приключим. Еърс не ми възрази — той вече си тананикаше. Заговорнически искрици ли видях в очите на Х.? Стаята беше прекалено тъмна, за да кажа със сигурност. Прислужникът едва забележимо се поклони, отдалечи се плавно като на добре смазани кънки и безшумно затвори вратата след себе си.