Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Хрумна ми, че за хора като Еърс такъв храм е цивилизацията. Масите — роби, селяни и воини пехотинци — живеят в пукнатините на камъните му, невежи дори за невежеството си. Не може да се каже същото за великите държавници, учени, хора на изкуството и най-вече композиторите на епохата, на всяка епоха, които са архитектите, зидарите и свещенослужителите на тази цивилизация. Еърс вижда нашата роля в това да направим цивилизацията още по-ослепителна. Съкровеното, може би даже единствено желание на моя работодател е да сътвори минаре, което след хиляда години наследниците на Прогреса да сочат и да казват: „Вижте, това е дело на Вивиан Еърс!“.

Колко вулгарен е този стремеж към безсмъртие, колко суетен, колко неистински. Композиторите са чисто и просто драскачи на пещерни рисунки. Човек пише музика, защото зимата е вечна и защото ако не го прави, по-бързо ще го застигнат вълците и виелиците.

Искрено твой,

Р.Ф.

Зеделгем

14.IX.1931 г.

Сиксмит,

Днес следобед на чай дойде сър Едуард Елгар. Даже ти си чувал за него, невежа такъв. Сега, ако някой попита Еърс какво мисли за английската музика, той неизменно ще каже: „Каква английска музика? Няма такава! Няма от Пърсел насам!“; и цял ден ще се цупи, сякаш Реформацията е изцяло дело на питащия. Тази враждебност беше тутакси забравена, когато същата сутрин сър Едуард се обади по телефона от хотела си в Брюж, за да попита дали Еърс може да му отдели час-два от времето си. Последният започна демонстративно да мърмори, но по това колко придирчиво даваше нареждания на госпожа Вилемс за чая заключих, че е доволен като котка пред каче със сметана. Видният ни гост дойде в два и половина, облечен в тъмнозелено палто въпреки топлото време. Здравословното му състояние не е по-добро от това на В. Е. Йокаста и аз го посрещнахме на стълбите на Зеделгем.

— Значи вие сте новите очи на Вив, така ли? — каза ми той, когато си стиснахме ръцете.

Отговорих, че съм го гледал десетина пъти да дирижира на фестивала, и това му хареса. Заведохме композитора в Алената стая, където чакаше Еърс. Те се поздравиха топло, но като че ли внимаваха да не се наранят. Ишиасът причинява на Елгар силни болки, а дори когато се чувства добре, В. Е. изглежда на пръв поглед зловещо, на втори — още по-зле. Поднесоха чая и те заговориха на професионални теми, без да обръщат особено внимание на Й. и на мен, но беше интригуващо да ги слушаш отстрани. От време на време сър Е. поглеждаше към нас, сякаш питаше дали не изтощава домакина. „Ни най-малко“ — усмихвахме се ние. Те спореха на теми като саксофоните в оркестъра, дали Веберн е мошеник или месия, покровителството и политиката в музиката. Сър Е. обяви, че след дълго бездействие е започнал да работи по Трета симфония: даже ни изсвири на пианото откъси от едно молто маестозо и едно алегрето 14 14 Molto maestoso (ит.) — много величествено: allegretto (ит.) — бързичко: видове музикално темпо или части от произведение в това темпо. — Бел.прев. . Еърс нямаше търпение да докаже, че и той още не е тръгнал да умира, затова ме накара да изсвиря някои завършени наскоро пиеси за пиано — доста приятни. След няколко изпити бутилки трапистка бира аз попитах Елгар за „Тържествени и церемониални маршове“.

— О, парите ми трябваха, мило момче. Но не казвай на никого. Кралят може да поиска да си вземе обратно баронетската титла.

Еърс щеше да се задави от смях!

— Тед, винаги съм казвал, че за да накараш тълпата да вика „Осанна“, първо трябва да влезеш в града яхнал магаре. В идеалния случай на обратно, за да можеш да разправяш на простолюдието небивалиците, които иска да чуе.

Сър Е. беше разбрал за реакциите на „Птица на смъртта“ в Краков (изглежда, цял Лондон знаеше) и В. Е. ме изпрати да донеса нотите. Когато се върнах в Алената стая, гостът ни взе нашата птица, седна до прозореца и я зачете с помощта на монокъл, докато Еърс и аз се правехме на заети.

— На нашите години, Еърс — заговори накрая Е., — човек няма право на такива дръзки идеи. Откъде ги черпиш?

В. Е. се наду като самодоволна рогата жаба.

— Предполагам, че съм спечелил една-две ариергардни битки във войната си със старческата немощ. Моето момче Робърт се оказа ценен адютант.

Адютант? Аз съм генералът, по дяволите, а той е дебелият стар султан, който се крепи на спомени за стари завоевания! Усмихнах се с цялото умиление, на което бях способен (сякаш животът ми зависеше от това, още повече, че един ден сър Е. може да ми бъде полезен, затова не биваше да създавам впечатление на непокорен младеж). Докато пихме чай, Елгар направи сравнение (в моя полза) между моята длъжност в Зеделгем и неговата първа работа като диригент на оркестъра в една лудница в Уостършир.