Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Роднините са рядкост: Еърс е бил единствено дете, а някога влиятелното семейство Кромелинк е проявило капризна недалновидност, като в решителните моменти на войната е застанало на страната на губещите. Онези, които не са загинали в битка, до завръщането на Еърс и съпругата му от Скандинавия са в по-голямата си част обеднели, заболели и напуснали този свят. Други са избягали отвъд океана и там са умрели. Понякога ни навестяват старата гувернантка и две немощни лели на госпожа Кромелинк, но те седят мълчаливо в ъгъла като стари закачалки за шапки.

Миналата седмица диригентът Тадеуш Аугустовски, голям популяризатор на Еърс в родния си Краков, се отби без предупреждение на втория ден от мигрената. Госпожа Кромелинк не беше у дома и госпожа Вилемс дотича при мен в силен смут с молба да позабавлявам видния гост. Не можех да я разочаровам. Френският на Аугустовски е добър колкото моя, така че прекарахме следобеда в риболов и спорове за додекафониците. Той мисли, че всички те са шарлатани, аз — не. Разказа ми истории за оркестъра през войната и един неописуемо мръсен виц, който включва жестове с ръце, така че ще почака до следващата ни среща. Аз улових двайсет и пет сантиметрова пъстърва, а Аугустовски хвана огромен шаран. На здрачаване, когато се прибрахме, Еърс беше станал и полякът му каза, че е извадил късмет, като ме е наел. Еърс изсумтя нещо от рода на: „Несъмнено“. Очарователно ласкателство, Еърс. Госпожа Вилемс не остана много очарована от риболовните ни трофеи, но ги изкорми и ги сготви със сол и масло така, че се топяха в устата. На другата сутрин на тръгване Аугустовски ми даде визитната си картичка. Заради посещенията си в Лондон той държи апартамент в „Лангъм Корт“ и ме покани да му гостувам за фестивала догодина. Ура-ура!

Замъкът Зеделгем не е лабиринт като дома Ешер, макар и отначало да изглежда така. Вярно, западното му крило, със спуснати капаци и потънало в прах заради разходите по модернизирането и поддръжката на източното, е в окаяно състояние и, боя се, много скоро ще се наложи да го съборят. Един дъждовен следобед предприех експедиция из стаите му. Влагата е опустошителна, в дебелите паяжини виси паднала мазилка, изтърканите камъни са осеяни с изпражнения на мишки и прилепи, гипсовите хералдически щитове над камините са се изронили с времето. Същото е и отвън — тухлените стени се нуждаят от ново запълване на фугите, липсват покривни керемиди, назъбените бойници са се срутили на земята и се въргалят на купчини, дъждовната вода се стича на ручейчета по средновековния пясъчник. Семейство Кромелинк са се замогнали от инвестиции в Конго, но нито един от братята не е преживял войната, а швабите „наематели“ на Зеделгем избирателно са разграбили всичко, което си е заслужавало да се плячкоса.

Източното крило обаче е уютен, претъпкан малък кошер, макар че при силен вятър покривните му греди скърцат като корабни мачти. Има своенравна система за централно отопление и примитивно електричество, при което хвърчат искри и те удря ток от ключовете за лампите. Бащата на госпожа Кромелинк е бил достатъчно далновиден, за да научи дъщеря си как да управлява имението, и сега тя отдава земята си под аренда на съседни земеделци, точно колкото да покрие разходите по поддръжката му, както разбирам — постижение, което в наши дни не е за пренебрегване.

Ева продължава да бъде надута госпожица, омразна като сестрите ми, но с ум, който не отстъпва на злобата й. Като се изключи скъпата й Нефертити, другите й хобита са да се цупи и да се прави на мъченица. Обича да докарва до сълзи по-уязвимите слуги, после връхлита в стаята и заявява: „Мамо, тя пак се разрида, не можеш ли да я дисциплинираш както трябва?“. Установила е, че аз не съм лесна мишена, и е предприела война на изтощение: „Татко, колко време ще остане в дома ни господин Фробишър?“; „Татко, и на господин Фробишър ли плащаш колкото на Хендрик?“; „О, мамо, само питам, не знаех, че възнаграждението на господин Фробишър е деликатен въпрос“. Изважда ме от равновесие, неприятно ми е да го призная, но е така. Миналата събота имахме поредния сблъсък — по-скоро дуел. Бях излязъл с библията на Еърс, „Тъй рече Заратустра“, на каменния мост над езерото към острова с върбите. Непоносимо горещ следобед — даже на сянка се потях като прасе. След десет страници се почувствах така, сякаш Ницше чете мен, не аз него, затова се загледах във водните дървеници и тритоните, докато оркестърът в главата ми изпълняваше „Въздух и танц“ на Фред Делиус. Творбата е сладникава като сиропиран сладкиш, но сънливата й партия за флейта е доста сполучлива.