Изграждаме си работна рутина. С Еърс влизаме в музикалната стая към девет часа всяка сутрин, когато различните му страдания и болежки не го възпрепятстват. Аз сядам на пианото, той — на дивана, запалил някоя от задушливите си турски цигари, и пристъпваме към един от нашите три работни метода. „Проверка“ — иска да прегледаме работата от предишната сутрин. Аз тананикам, пея или свиря в зависимост от инструмента, а Еърс внася промени в партитурата. „Възстановка“ означава да прелиствам стари партитури, тетрадки и композиции, някои писани преди раждането ми, за да намеря пасаж или каденца, която Еърс смътно помни и иска да използва. Истинска детективска работа. „Композиране“ е най-трудоемката част, аз седя на пианото и се опитвам да насмогна на потока от „шестнайсетина, си бемол-сол; цяла, ла бемол — задръж четири такта, не, шест — четвъртини! Фа диез — не-не-не-не, диез — и… си бемол! Та-тара-тара-та!“. Сега маестрото поне назовава нотите си. Или, ако е в по-поетично настроение, може да каже: „Значи, Фробишър, кларинетът е наложницата, виолите са тисовете в гробищата, клавикордът е луната, така… дайте сега малко източен вятър да раздуха онзи акорд ла минор в 16-и такт“.
Както при добрия иконом (макар че, можеш да бъдеш сигурен, аз съм много повече от добър), моята работа е 9/10 предугаждане. Понякога Еърс ще помоли за артистична оценка, например: „Мислите ли, че този акорд става, Фробишър?“ или „Този пасаж връзва ли се с останалото?“. Ако кажа „не“, тогава той ще ме попита какво бих предложил в замяна, а веднъж-дваж дори е използвал поправката ми. Доста отговорно е. В бъдеще хората ще изучават тази музика.
Към един часа Еърс е вече изтощен. Хендрик го сваля в трапезарията, където за обяд към нас се присъединяват госпожа Кромелинк и ужасната Е., ако се е прибрала за почивните дни или за някой неучебен следобед. В следобедната жега Еърс спи. Аз продължавам да се ровя в библиотеката за съкровища, да композирам в музикалната стая, да чета ръкописи в градината (там цъфтят ослепителни бели лилии, ходжови лалета, тритоми, ружи), да обикалям с колелото из уличките на Неербеке или да се разхождам из околните поля. Голям приятел съм със селските кучета. Те тичат след мен като плъховете или хлапетата след Чудния свирач. Местните отвръщат на поздрава ми за добро утро или добър ден — вече ме знаят като госта на замъка, отседнал там за дълго.
След вечеря тримата понякога слушаме радио, ако има предаване, което става за слушане, иначе пускаме записи на грамофона (френски преносим модел в дъбова кутия), обикновено някоя от големите творби на Еърс, изпълнени под диригентството на сър Томас Бийчъм. Когато имаме гости, забавляваме се с разговори или с малко камерна музика. В други вечери Еърс иска да му чета поезия, особено любимия му Кийтс. Докато чета, той нашепва стиховете, сякаш гласът му се опира на моя. На закуска ме кара да му чета „Таймс“. Колкото и да е стар, сляп и болен, Еърс би могъл да кръстоса шпаги с всекиго в колежански дебат, макар че, както виждам, рядко предлага алтернативи на системите, които осмива: „Либерализъм? Нерешителност на богатите!“; „Социализъм? По-малкият брат на старовремския деспотизъм, когото иска да наследи!“; „Консерватори? Непреднамерени лъжци, чиято доктрина за свободната воля е най-голямата им заблуда“. За какъв тип държава е той? „За никакъв! Колкото по-организирана е държавата, толкова по-тъп е народът й.“
При цялата му сприхавост Еърс е един от малкото мъже в Европа, от когото искам да се повлияе творчеството ми. В музикално отношение той е двулик като Янус. Единият Еърс гледа назад към смъртния одър на романтизма, другият гледа към бъдещето. Това е Еърс, чийто поглед искам да проследя. Като го наблюдавам как използва контрапункт и смесва тембри, аз усъвършенствам своя език по вълнуващи начини. За краткия си престой в Зеделгем вече съм научил повече, отколкото за три години уроци със задника Макерас и неговия Весел оркестър на онанистите.
В замъка редовно гостуват приятели на Еърс и госпожа Кромелинк. Средно на седмица две или три вечери посрещаме гости. Солисти на връщане от Брюксел, Берлин, Амстердам или по-далеч; познати на Еърс от младежките му години във Флорида или Париж, както и добрият стар Морти Донт със съпругата си. Донт е собственик на работилници за шлифоване на диаманти в Брюж и Антверпен, говори неопределен, но голям брой езици, съчинява сложни многоезични остроумия, които се нуждаят от дълги обяснения, финансира фестивали и играе метафизичен футбол с Еърс. Госпожа Донт е като госпожа Кромелинк, но умножена десетократно — наистина зловещо създание, което оглавява Белгийското жокейско дружество, сама кара семейния автомобил „Бугати“ и нежно обгрижва подобен на пухче за пудра пекинез на име Вей-вей. Несъмнено ще я срещаш и занапред в бъдещи писма.
Читать дальше