Дейвид Мичъл - Облакът атлас

В отговор аз се провикнах, че имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… подаръка му.

Прекосих двора, където червендалест градинар разчистваше задавено от плевели поточе. Съумях да му обясня, че искам да говоря с господарката му, и то спешно — човекът определено не се отличава с остър ум, — и той махна неопределено към Неербеке, като изобрази с ръце въртене на волан. Чудно. Ами сега? Ще се полюбувам на патиците, защо не? Може да удуша една-две и да ги окача в гардероба на В. Е. В толкова мрачно настроение бях. Затова изобразих с ръце патици и попитах градинаря:

— Къде?

Той посочи буковото дърво, а жестът му казваше: „Тръгни натам, точно от другата страна“. Запътих се към дървото, като прескочих занемарен нисък плет, но преди да стигна върха на хълма, зад мен се разнесе конски тропот и госпожица Ева ван Утриве де Кромелинк — занапред ще трябва да се задоволя с по-простото „Кромелинк“, иначе мастилото ми ще свърши — препусна нагоре, яхнала черния си кон.

Поздравих я. Тя се завъртя около мен като царица Будика, демонстративно безмълвна.

— Колко влажен е въздухът днес — подхвърлих саркастично. — Почти сигурен съм, че по-късно ще вали, не мислите ли?

Тя не каза нищо.

— Облеклото ви е по-изтънчено от обноските ви — заявих й аз.

Мълчание. Из полето се разнесе пукот на ловни пушки и Ева успокои коня си. Той е хубавец — нищо лошо не може да се каже за животното. Попитах я за името му. Тя отметна няколко черни къдрици от бузите си.

— Нарекох го Нефертити, като онази египетска царица, на която се възхищавам — и се обърна.

— То говори! — възкликнах аз и проследих с поглед момичето, което се отдалечи в галоп, докато се превърна в миниатюрна фигурка на фона на пасторалния пейзаж а ла Ван Дайк. Изстрелях след нея въображаеми снаряди, които описаха изящни параболи. Насочих оръдията си към замъка Зеделгем и превърнах крилото на Еърс в димящи отломки. Спомних си в коя страна се намирам и спрях.

От разцепения бук ливадата се спуска към декоративно езеро със звънливи жаби. Някога е било хубаво. Има опасен тесен мост, който свързва брега с едно островче, и множество цъфнали лилии с цвят на фламинго. Тук-там се стрелкат златни рибки, бляскави като пуснати във водата нови монети. Мустакати патици мандаринки крякат и просят хляб, изящно облечени просяци — точно като мен. В навес за лодки от насмолени дъски гнездят лястовици. Видях ред крушови дървета, може би останки от овощна градина, и легнах под тях да помързелувам — изкуство, което усъвършенствах по време на продължителното си възстановяване. Между ленивец и безделник има разлика, както между чревоугодник и лакомник. Загледах се във въздушното щастие на двойка водни кончета. Дори се заслушах в пърхането на крилете им, възторжен звук като от ветреещ се къс хартия в спиците на колело. Наблюдавах как един слепок изследва миниатюрната Амазония в корените на дървото, под което лежах. Тишина? Не съвсем, не. Събудих се след доста време от капки дъжд. Купестите облаци достигаха критична маса. Втурнах се към Зеделгем със скорост, с каквато едва ли отново някога ще тичам, когато в ушните ми канали отекна гръмовен рев и по лицето ми като чукчета на ксилофон затропаха първите едри капки.

Тъкмо успях да се преоблека в единствената си чиста риза и удари гонгът за вечеря. Г-жа Кромелинк се извини, че съпругът й все още не е възвърнал апетита си, а госпожицата предпочита да се храни сама. Това беше идеално за мен. Задушена змиорка със сос от кервел, дъжд, стичащ се по терасата. За разлика от Фробишърови и повечето английски домове, в които съм бил, в замъка не цари мълчание по време на хранене и госпожа К. ми разказа накратко за семейството си. Кромелинк са живели в Зеделгем още в далечните дни, когато Брюж е бил най-оживеното морско пристанище на Европа (така ми каза тя, не знам доколко е достоверно), така че Ева е славна потомка на шествековен род. Донякъде се привързах към жената, признавам. Тя се държи като мъж и пуши ароматни цигари с цигаре от рог на носорог. Тутакси ще забележи обаче, ако изчезне някоя ценна вещ. Случайно спомена, че в миналото са патили от крадлива прислуга, дори от един-двама обеднели гости на дома — представям ли си, че хората могат да се държат толкова недостойно? Уверих я, че моите родители са си патили по същия начин, и подпитах за моето прослушване.

— За изпълнението ви на Скарлати спомена, че „има надежда“. Вивиан не обича хвалбите — както за себе си, така и за другите. Казва: „Ако хората те хвалят, значи не вървиш по свой път“.