Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Еърс обаче не се появи на вечеря. Пристигането ми съвпадна с началото на повтаряща се през две седмици мигрена, която го принуждава в продължение на ден-два да не излиза от покоите си. Прослушването ми е отложено, докато той не се почувства по-добре, така че съдбата ми все още виси на косъм. Затова пък виното писпортер и омарът по американски по нищо не отстъпваха на тези в „Импириъл“. Окуражавах домакинята да говори — мисля, че тя беше поласкана от това колко много знам за прочутия й съпруг, а и усети искрената ми любов към музиката му. О, с нас вечеряше и дъщерята на Еърс, младата ездачка, която бях видял по-рано. Госпожица Еърс е седемнайсетгодишно създание със страст към конете, наследило чипия нос на майка си. Цяла вечер не можах да изтръгна от нея и една учтива дума. Дали не вижда в мен изпаднал англичанин използвач със съмнителна репутация, дошъл да подмами болния й баща към едно циганско лято, където тя не може да го последва и не е добре дошла? Хората са неразгадаеми.

Мина полунощ. Замъкът спи, така че трябва и аз да лягам.

Искрено твой,

Р.Ф.

Зеделгем

3.VII.1931 г.

Телеграма, а, Сиксмит? Ама че си задник.

Не ми изпращай повече телеграми, моля те — привличат вниманието! Да, още съм в чужбина, да, далеч съм от биячите на Брюър. Скъсай писмото от родителите ми с искане за сведения относно местопребиваването ми и го хвърли в Кам. Татенцето се „тревожи“ само защото кредиторите ми го друсат, за да видят дали от семейното дърво няма да падне някоя банкнота. Дълговете на обезнаследения син обаче са грижа единствено на сина — повярвай ми, проверил съм законовите формалности. Мамичка не е „полудяла“. Тя може да полудее единствено от вероятността гарафата да остане празна.

Прослушването ми се проведе завчера след обяд в музикалната стая на Еърс. Меко казано, не пожънах зашеметяващ успех — не знам още колко дни ще остана тук, много или малко. Признавам, че изпитах известен трепет в началото, когато седнах пред пианото на стола на Вивиан Еърс. Този ориенталски килим, опърпаният диван, бретонските шкафове, натъпкани с пюпитри, роялът „Бьозендорфер“, карийонът — всички те са били свидетели на зачеването и раждането на „Вариации за кукла матрьошка“ и песенния цикъл „Дружествени острови“. Погалих същото онова чело, което първо отеква в „Концерт за чезнещи цигулки“. Когато чух как Хендрик бута към стаята инвалидната количка на господаря си, спрях да разглеждам и застанах с лице към вратата. Еърс остави без внимание моя поздрав с „надявам се, че сте се възстановили, господин Еърс“ и накара прислужника си да го остави с лице към градинския прозорец.

— Е? — попита той половин минута след като останахме насаме. — Хайде. Впечатлете ме.

Попитах го какво иска да чуе.

— Аз ли трябва да избера програмата? Добре, знаете ли да свирите „Три слепи мишлета“?

Тогава аз седнах пред бьозендорфера и засвирих сифилитичното малоумие „Три слепи мишлета“ като хаплив Прокофиев. Еърс не отбеляза нищо. Продължих по-нежно с „Ноктюрно във фа мажор“ на Шопен. Той ме прекъсна с протяжно възклицание:

— Опитвате се да ме прелъстите, а, Фробишър?

Засвирих неговите собствени „Отклонения от тема на Лодовико Ронкали“, но още преди края на втория такт Еърс измърмори дълга и сочна ругатня, тропна по пода с бастуна си и каза:

— В „Каюс“ не са ли ви учили, че самолюбието заслепява?

Не му обърнах внимание и изсвирих творбата докрай безгрешно. За завършек на представлението реших да рискувам с 212-а соната в ла мажор на Скарлати, истинско мъчение от арпежи и акробатични трикове. Сбърках веднъж-дваж, но не се явявах на прослушване за концертен солист. След като свърших, В.Е. продължи да поклаща глава в ритъма на заглъхналата соната, или може би дирижираше далечните полюшващи се тополи. „Ужасно, Фробишър, веднага напуснете дома ми!“ — подобно изказване би ме натъжило, но не би ме изненадало. Вместо това той отбеляза:

— Може и да имате заложби за музикант. Днес е хубав ден. Разходете се до езерото и се полюбувайте на патиците. Имам нужда — ох, от малко време, за да реша дали мога да намеря приложение на… дарбата ви.

Тръгна си, без да каже нищо повече. Струва ми се, че старият козел ме иска, но само ако се разплача от благодарност. Ако чековата ми книжка ми позволяваше да си тръгна, вече да съм се върнал с такси в Брюж и да съм се отказал от целия несполучлив замисъл. Той извика след мен:

— Един съвет, Фробишър, безплатен. Скарлати е свирил на клавесин, не на пиано. Не му придавайте толкова цвят и не използвайте педала, за да задържате ноти, които не можете да задържите с пръсти.