Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Ейдриън едва ли някога е марширувал по пътя, по който аз излязох от Брюж (прекалено навътре е в територията на швабите), но въпреки всичко се почувствах свързан с брат си по силата на това, че дишах същия въздух на същата земя. Долината е равна като блатата в Кеймбриджшър, но е неподдържана. По пътя се подкрепях с последните кифлички и спирах край обеднели колиби за чаша вода. Никой от местните не се показа разговорчив, но и никой не каза „не“. Благодарение на насрещния вятър и веригата, която постоянно се откачаше, когато пристигнах в Неербеке, селото на Еърс, следобедът преваляше. Мълчалив ковач ми показа как да стигна до замъка Зеделгем, като с огризан молив в ръка допълни картата ми. Пътека с израснали по средата камбанки и живовляк ме отведе покрай изоставена хижа до някога величествена алея от стари италиански тополи.

Зеделгем е по-голям от дома на нашия пастор, в западното му крило се издигат няколко немощни кули, но не може да се мери с Одли Енд или със селското имение на Кейпън-Тенч. Забелязах момиче, което яздеше кон по полегат хълм, на чийто връх стърчеше разцепен бук. Подминах градинар, който ръсеше зеленчукова градина с пепел срещу охлювите. В двора пред къщата мускулест прислужник лъскаше автомобил „Морис Каули“. Като ме видя да се приближавам, той се изправи и зачака. До терасата в края на бордюра мъж в инвалидна количка седеше под една бухнала глициния и слушаше радио. Вивиан Еърс, по всяка вероятност. Тук свършваше лесната част на моя сън наяве.

Подпрях велосипеда на стената, казах на прислужника, че идвам при господаря му по работа. Той беше доста учтив, заведе ме до терасата на Еърс и съобщи на немски за пристигането ми. Еърс е съсухрен човечец, сякаш болестта е изсмукала всичките му жизнени сокове, но ме спря, когато понечих да коленича на посипаната със сгур пътека като сър Пърсивал пред крал Артур. Увертюрата ни се разгърна горе-долу по следния начин:

— Добър ден, г-н Еърс.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— За мен е голяма чест да…

— Попитах: кой, по дяволите, сте вие?

— Робърт Фробишър, господине, от Сафрън Уолдън. Аз съм… Бях… студент на сър Тревър Макерас в кеймбриджкия колеж „Каюс“ и идвам чак от Лондон, за да…

— От Лондон до тук с колело?

— Не. Взех го назаем от един полицай в Брюж.

— Така ли? — кратка пауза за размисъл. — Сигурно ви е отнело часове.

— Какво ли не правим за любимото дело, господине. Пилигримите катерят хълмове на колене.

— Какви са тези брътвежи?

— Исках да докажа, че съм сериозен кандидат.

— Сериозен кандидат за какво?

— За длъжността ваш секретар.

— Да не сте полудял?

Този въпрос винаги е по-труден, отколкото изглежда.

— Съмнявам се.

— Вижте, аз не съм пускал обява, че търся секретар!

— Знам, господине, но се нуждаете от такъв, дори ако още не го знаете. В статията в „Таймс“ пишеше, че заради болестта си не можете да композирате нови творби. Не мога да допусна музиката ви да се изгуби. Тя е изключително, изключително ценна. Затова съм тук, за да ви предложа услугите си.

Е, не ме отпрати веднага.

— Как, казахте, ви е името?

Отговорих му.

— Една от изгряващите звезди на Макерас, така ли?

— Откровено казано, господине, той не ме обичаше.

Както си се убедил на свой гръб, аз мога да бъда интересен, когато си го поставя за цел.

— Наистина ли? Каква би могла да е причината?

— В колежанския вестник написах, че Шестият му концерт за флейта — тук се прокашлях — най-показно робува на един предпубертетен Сен Санс. Той го взе много навътре.

— Написали сте подобно нещо за Макерас? — изхриптя Еърс, сякаш някой пилеше ребрата му. — Не се съмнявам, че го е взел навътре.

Продължението е кратко. Прислужникът ме въведе в салон, боядисан в масленозелено, в който висяха невзрачна картина на Фаркарсън с овце и купи сено и недотам сполучлив холандски пейзаж. Еърс повика жена си, г-жа Ван Утриве де Кромелинк. Тя беше запазила моминското си име и с такова име кой би могъл да я вини? Стопанката на къщата беше хладно любезна и се поинтересува от биографията ми. Отговорих й чистосърдечно, макар че оправдах изключването си от „Каюс“ с неясно заболяване. За настоящите си финансови затруднения не обелих и дума — колкото по-отчаяно е положението, толкова по-резервиран е благотворителят. Достатъчно ги омаях. Разбрахме се, че поне ще пренощувам в Зеделгем. На сутринта Еърс щеше да провери музикалните ми способности, след което да вземе решение относно предложението ми.