Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Де да я знам, че е янки — неловко отвърна той. — Мама ме научи да я пея, преди да умре. Само това ми остана от нея. Влязла ми е в главата.

И с тромави резки движения се върна към заниманията си. Двамата с Хенри отново усетихме враждебността, която работниците изпитват към стоящите отстрани безделници, и оставихме тружениците да си вършат работата.

Докато чета записа от 15 октомври, когато за пръв път срещнах Рафаел

Замъкът Зеделгем,

Неербеке,

Западна Фландрия

29.VI.1931 г.

Сиксмит,

Сънувах, че стоя в магазин за порцелан, толкова препълнен от пода, та чак до тавана с рафтове с порцеланови антики, че помръдна ли и едно мускулче, ще съборя няколко предмета и те ще се строшат на парчета. Точно така и стана, само че вместо звън на строшен порцелан се разнесе величествен акорд, нещо средно между виолончело и челеста, в ре мажор (?) с дължина четири такта. С китката си закачих и съборих от пиедестала й някаква ваза от династията Мин — ми бемол, цяла струнна секция, бляскава, неземна, ангелски ридания. За следващата нота — този път нарочно — бутнах фигурка на бик, после на млекарка, после на малък труженик с лопата — въздухът се изпълни с картечен звън, главата ми — с божествени хармонии. Ах, каква музика! Зърнах баща си да размахва перо и да пресмята стойността на строшените предмети, но трябваше да поддържам потока на музиката. Знаех, че само да успея да направя тази музика своя, ще стана най-великият композитор на века. Чудовищен смеещ се кавалер, запратен към стената, предизвика мощен взрив на ударни.

Събудих се в апартамента си в „Импириъл Уестърн“, бирниците на Там Брюър бяха на път да разбият вратата и в коридора цареше суматоха. Не ме изчакаха дори да се обръсна — да се смаеш от вулгарността на тези негодници. Нямах друг избор, освен ловко да се измъкна през прозореца на банята, преди скандалджиите да са повикали управителя, за да научат, че младият господин от стая 237 не разполага с необходимите средства, за да плати доста набъбналата си сметка. Неприятно ми е да ти съобщя, че бягството не мина гладко. Водосточната тръба се отскубна от скобите със скрибуцане като на изтормозена цигулка и старият ти познайник полетя надолу и още надолу. Зверски охлузена дясна половина на задника. По някакво чудо не си строших гръбнака, нито се набучих на оградата. Вземи си поука от това, Сиксмит. Неплатежоспособен ли си, пътувай с минимален багаж в куфар, достатъчно здрав, за да го хвърлиш от прозорец на първия или втория етаж на лондонския паваж. Не вземай хотелска стая по-нависоко.

Скрих се в една чайна, сгушена в почернял от сажди ъгъл на гара „Виктория“, и се помъчих да запиша музиката от магазина за порцелан в съня ми — не стигнах по-далеч от някакви си жалки два такта. Бях готов да се хвърля в ръцете на Там Брюър, само и само да си припомня онази музика. Паднах духом. Бях заобиколен от труженици с развалени зъби, кресливи като папагали и преливащи от безпричинен оптимизъм. Мисълта как една проклета вечер, прекарана в игра на бакара, може така необратимо да промени общественото положение на човек, действа отрезвяващо. Онези магазинери, таксиметрови шофьори и търговци имаха повече монети от половин крона и три пенса, скътани във вмирисаните си дюшеци някъде из Степни, отколкото аз, синът на видно духовно лице, мога да събера. Представих си тясна уличка: изпаднали дребни чиновници сноват нагоре-надолу като трийсет и вторини в алегро на Бетовен. Страх ли ме е от тях? Не, страх ме е да не стана един от тях. Каква полза от образование, възпитание и талант, когато си без пукнат грош?

Още не мога да повярвам. Аз, кеймбриджки колежанин от Каюс, съм на една крачка от просешката тояга. Реномираните хотели вече не ме допускат във фоайетата си. В долнопробните хотели ми искат пари още на влизане. Не ме допускат в нито един престижен игрален дом отсам Пиренеите. Така или иначе, премислих възможностите си:

1) Да използвам оскъдните си финанси за наемане на мръсна стаичка в някой пансион, да изпрося няколко гвинеи от „Чичо Сесил и Сие“, да преподавам гами на префинени госпожички и техничност на кисели стари моми. Хайде сега. Ако можех да се преструвам на любезен с празноглавците, още щях заедно с бившите си състуденти да ближа задника на професор Макерас. Не, преди да си го казал, изключено е да тичам при татенцето с поредния сърцераздирателен вик за помощ. Така ще дам основание за всички злъчни думи, които е изрекъл за мен. По-добре да се хвърля от моста „Ватерло“ и да се оставя на волята на старата майка Темза. Сериозно.