Дейвид Мичъл - Облакът атлас

2) Да тръгна на лов за кеймбриджки колежани, да им се подмажа и да се самопоканя у тях за лятото. Проблемно — по същите причини като 1). Колко време мога да крия изтънелия си джоб? Колко време мога да преживявам от тяхното съжаление, на тяхна издръжка?

3) Да навестя някой букмейкър — само че ако загубя?

Ти ще ми напомниш, че сам съм си навлякъл всичко това, Сиксмит, но свали от плещите си това дребнобуржоазно бреме и не бързай да ме отписваш. В отсрещния край на оживения перон един кондуктор обяви, че влакът, пътуващ в посока Доувър за кораба до Остенде, закъснява с трийсет минути. Този кондуктор беше моето крупие, което ме приканваше да удвоя залога или да се откажа. Ако човек просто си кротува, мълчи и слуша — да видиш как само светът преобръща плановете му за себе си, особено на почерняла от сажди лондонска гара. Допих блудкавия си чай и тръгнах през тълпата към билетната каса. Билетът отиване и връщане до Остенде беше прекалено скъп — в толкова затруднено положение бях изпаднал, — така че трябваше да взема еднопосочен. Качих се във вагона си точно когато свирката на локомотива избълва рояк мънички пискливи Фурии. Потеглихме.

Нека сега ти разкрия плана си, вдъхновен от една статия в „Таймс“ и дълго съзерцателно киснене във ваната на апартамента ми в „Савой“. В затънтените белгийски дебри южно от Брюж живее в уединение един английски композитор на име Вивиан Еърс. Ти няма да си чувал за него, защото си музикален инвалид, но той е един от великите творци. Единственият британец от своето поколение, отхвърлил всяка помпозност, изящество, пасторалност и прелест. От началото на двайсетте досега не е създал нито една нова творба поради заболяване — той е наполовина сляп и едва държи писалка, — но в статия на „Таймс“ по повод неговия „Светски Богородичен химн“ (изпълнен миналата седмица в „Свети Мартин“) се споменава за цяло чекмедже с недовършени творби. Размечтах се как отивам в Белгия, убеждавам Вивиан Еърс, че трябва да ме наеме за свой секретар, приемам предложението му да ме учи, блясвам на музикалния небосклон, жъна слава и богатство, съизмерими с таланта ми, което принуждава татенцето да признае, че, да, наистина синът, когото е обезнаследил, е същият онзи Робърт Фробишър, най-големият британски композитор на своето време.

Защо не? Нямах по-добър план. Знам, че ти, Сиксмит, пъшкаш и клатиш глава, но и се усмихваш, и тъкмо затова те обичам. Пътуване без произшествия до пролива… болнави предградия, отегчителни обработваеми площи, калният Съсекс. Доувър — същински кошмар, гъмжащ от болшевики, опоетизирани урви, романтични колкото задника ми, и сходен колорит. На пристанището обмених последните си шилинги за франкове и се настаних в каютата си на борда на „Кентската кралица“, ръждясала коруба, наглед толкова стара, че може да е участвала в Кримската война. Млад стюард с лице с цвят на картоф — прецених, че виненочервената му униформа и неубедителната му брадица не заслужават бакшиш. Той изгледа презрително куфара и папката ми за ръкописи: „Добре правите, че пътувате с малко багаж, господине“, и ме остави да се оправям сам. Нямах нищо против.

Вечерята представляваше дървено пиле, съсухрени картофи и долнопробен кларет. Съсед по маса ми беше г-н Виктор Браянт, млад фабрикант на кухненски прибори от Шефилд. Нямаше ни една музикална фибра в тялото си. През по-голямата част от вечерята разсъждаваше на тема лъжици, изтълкува учтивото ми поведение като заинтересованост и начаса ми предложи работа в своя отдел по продажбите! Представяш ли си? Благодарих му (със сериозна физиономия) и признах, че по-скоро бих гълтал прибори за хранене, отколкото да тръгна да продавам такива неща. Три мощни изсвирвания на сирената, машините смениха тембъра, усетих как корабът потегля, излязох на палубата да погледам как Албион се отдалечава в дъждовния сумрак. Вече няма връщане назад; последиците от стореното от мен са необратими. В Оркестъра на съзнанието ми Р.В.У. дирижираше „Морска симфония“: „Плавай, плавай само в дълбоки води, неудържима душа, напосоки, аз със теб и ти със мен“. Не съм голям любител на творбите му, но съвпадението беше съвършено. Вятърът на Северно море ме накара да се разтреперя, водните пръски ме облизаха от глава до пети. Лъскавите черни води ме приканваха да скоча. Обърнах им гръб. Легнах си рано, прелистих „Контрапункта“ на Нойс, заслушах се в далечното медно духово звучене на машинното отделение и нахвърлях монотонен пасаж за тромбон на основата на корабните ритми, но излезе доста несполучлив, и тогава познай кой почука на вратата ми! Стюардът с картофения тен, понеже му свършила смяната. Дадох му нещо повече от бакшиш. Не беше Адонис, мършав, но изобретателен за съсловието си. После го пръждосах и потънах в мъртвешки сън. Донякъде ми се искаше това пътуване никога да не свършва.