Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Попитах направо дали според нея Еърс ще се съгласи да ме наеме.

— Надявам се, Робърт.

С други думи, почакай и ще видиш.

— Трябва да разберете, че той се зарече никога вече да не напише и една нота. Това му донесе голяма мъка. Да възроди надеждата, че може отново да композира, е риск, който не бива да поема с лека ръка.

Приключихме с темата. Споменах по-ранната си среща с Ева и госпожа К. отбеляза:

— Дъщеря ми е била неучтива.

— Сдържана — безупречно отговорих аз.

Домакинята напълни чашата ми.

— Ева има тежък характер. Съпругът ми твърде малко се интересуваше от възпитанието й на млада дама. Той изобщо не искаше деца. Говори се колко много се обичат бащи и дъщери, нали? Тук не е така. Учителите на Ева казват, че е ученолюбива, но потайна, а и никога не се е старала да се образова музикално. Често имам чувството, че въобще не я познавам.

Напълних чашата на госпожа К. и тя като че ли се развесели.

— Вижте ме как се оплаквам. Убедена съм, че вашите сестри са безупречно възпитани, нежни английски рози, нали, господине?

Съмнявам се, че интересът й към младите наследнички на рода Фробишър е искрен, но жената обича да ме гледа как говоря, затова за развлечение на моята домакиня аз нахвърлях остроумни карикатури на отчуждилия ме клан. Представих всички ни толкова забавни, че почти изпитах тъга по дома.

Тази сутрин, понеделник, Ева благоволи да сподели закуската ни — брадънамска шунка, яйца, хляб, сладки асорти, — но момичето се оплакваше на майка си за всевъзможни дреболии и при всяка моя намеса изсумтяваше равнодушно „да“ или рязко „не“. Еърс се чувстваше по-добре, затова закуси с нас. После Хендрик закара дъщерята в Брюж за поредната й учебна седмица — Ева живее на пансион в града у семейство, чиито дъщери ходят в нейното училище, семейство Ван Ел или нещо подобно. Целият замък въздъхна облекчено, когато автомобилът се изгуби по алеята с тополите (наречена „Монашеската променада“). Ева наистина трови въздуха тук. В девет Еърс и аз се оттеглихме в музикалната стая.

— В главата ми звучи една малка мелодия за виола, Фробишър. Да видим дали можеш да я запишеш.

Приятно ми беше да го чуя, защото очаквах да започна отдалеч — с преписване на белова на някоя издраскана партитура и така нататък. Ако в първия ден докажех, че съм достоен да бъда живата писалка на В.Е., престоят ми тук щеше да бъде практически осигурен. Седнах на бюрото му с подострен молив 2B в ръка, с готов бял лист, в очакване да ми издиктува нотите една по една. Изведнъж той закрещя:

— Та, та! Та-та-та татамтатамтатам, та! Записахте ли? Та! Тара-та! Тиха част: та-та-та-тт-ТА! ТАТАТА!!! Записахте ли?

Старият задник очевидно се забавляваше — човек можеше да нотира кресливото му ръмжене точно толкова, колкото да запише с ноти рева на дузина магарета, — но след още трийсет секунди ми просветна, че той не се шегува. Опитах се да го прекъсна, но човекът беше така погълнат от композирането си, че не забеляза. Изпаднах в дълбоко отчаяние, а Еърс продължаваше ли, продължаваше… Планът ми беше безнадежден. Какво си въобразявах, докато седях на гара „Виктория“? Угнетен, аз го оставих да довърши работата си върху творбата със слабата надежда, че след като я има завършена в главата си, може би ще му бъде по-лесно после да я повтори.

— Ето, свърших! — обяви той. — Записахте ли? Изтананикайте ми я, Фробишър, за да видим как звучи.

Попитах коя беше тоналността.

— Си бемол, разбира се!

Какъв размер?

Еърс стисна с пръсти хрущяла на носа си.

— Нима искате да кажете, че сте загубили мелодията ми?

Помъчих се да убедя себе си, че той се държи крайно неразумно. Помолих го да повтори мелодията — много по-бавно — и да назовава нотите си една по една. Последва дълга пауза, която трая сякаш три часа, докато Еърс решаваше дали да вдигне скандал или не. Накрая изпусна мъченическа въздишка.

— Четири осми, след 12-ия такт преминава в осем осми, ако успеете да изброите дотам.

Мълчание. Помислих за паричните си затруднения и си замълчах.

— Тогава да се върнем в самото начало.

Надменна пауза.

— Сега готов ли сте? Бавно… Та! Коя нота е това?

Последва мъчителен половин час, през който трябваше да познавам всяка нота една по една. Еърс потвърждаваше или отхвърляше предположението ми с изнервено кимване или поклащане на глава. Госпожа К. донесе ваза с цветя и аз направих физиономия с молба за помощ, но В.Е. сам заяви, че приключваме. Докато тичах навън, чух Еърс да се изказва (по мой адрес):