Дейвид Мичъл - Облакът атлас

В следващия миг се озовах в ров, толкова дълбок, че небето се виждаше като тънка ивица високо над мен, озарена от светкавици, по-ярки от ден. Край рова патрулираха диваци, яхнали гигантски кафяви плъхове със зловещи зъби, които надушваха хората от работническата класа и ги разкъсваха. Тръгнах напред, като се помъчих да си придам състоятелен вид, и едва се удържах да не побягна, когато срещнах Ева. Попитах:

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Ева изпадна в ярост!

— Това езеро принадлежи на семейството ми от пет века! Вие от колко време сте тук? Едва от три седмици! Така че, както виждате, мога да ходя където си искам!

Усетих гнева й почти физически, като ритник в лицето на твоя покорен слуга. Имаше право, бях я попитал с обвинителен тон защо се разхожда из имението на майка си. Вече буден, аз скочих на крака, засипах я с извинения, обясних, че съм говорил насън. Съвсем забравих за езерото. Цамбурнах право вътре като проклет глупак! Намокрих се! За щастие водата ми стигаше само до пъпа и Бог не остави скъпоценния Ницше на Еърс да се накисне заедно с мен. Когато Ева най-после овладя смеха си, аз й казах колко се радвам да видя, че може да прави нещо различно от това да се цупи. Отвърна ми, че имам водна леща в косата си — на английски. Стигнах дотам да я поощря с похвала за владеенето й на езика. Тя върна топката:

— Не е трудно да смаеш англичанин.

И се отдалечи. Едва по-късно се сетих за остроумен отговор, така че момичето спечели сета.

Сега внимавай, защото ще говоря за книги и печалба. Докато се ровех в една ниша с книги в стаята си, ми попадна интересно разкъсано томче и аз искам да ми издириш цял екземпляр от книгата. Започва от деветдесет и девета страница, кориците ги няма, подвързията е разкъсана. От малкото, което мога да разбера, това е редактиран дневник на пътешествие от Сидни до Калифорния на нотариус от Сан Франциско на име Адам Юинг. Споменава се златната треска, затова предполагам, че става дума за 1849 или 1850. Дневникът като че ли е отпечатан посмъртно от сина на Юинг (?). Този Юинг ми напомня за заблудения капитан Делано от „Бенито Серено“ на Мелвил, доверчив към всички заговорници — не забелязва, че верният му приятел д-р Хенри Гуз е вампир, който подклажда хипохондрията му, за да може бавно да го отрови и да вземе парите му.

Нещо ме съмнява автентичността на дневника — изглежда ми прекалено добре структуриран за истински дневник, а и езикът му не ми звучи съвсем достоверно, — но кой ще си прави труда да фалшифицира такъв дневник и защо?

За моя голяма досада текстът свършва по средата на едно изречение след четирийсетина страници там, където подвързията се е разкъсала. Прерових цялата библиотека за остатъка от проклетото нещо. Без успех. Едва ли е в наш интерес да привличаме вниманието на Еърс или на госпожа Кромелинк към неиндексираното им библиографско богатство, така че съм в задънена улица. Ще попиташ ли Ото Иенш на „Кейтнес Стрийт“ дали не знае нещичко за този Адам Юинг? Недочетената книга е като незавършена любовна история.

Прилагам опис на най-старите издания в библиотеката на Зеделгем. Както виждаш, някои са мн. стари, от началото на XVII в., така че веднага щом можеш, ми прати най-добрите цени на Иенш и накарай стария скъперник да се стресне, като небрежно му подхвърлиш, че вече има интерес от парижки книгопродавци.

Искрено твой,

Р.Ф.

Замъкът Зеделгем

28.VII.1931 г.

Сиксмит,

Малък повод за празненство. Преди два дни с Еърс завършихме първия плод на своето сътрудничество, кратка симфонична поема — „Птица на смъртта“. Когато изнамерих пиесата, беше банален аранжимент на стар тевтонски химн, безнадеждно изоставен от Еърс заради отслабващото му зрение. Новият ни вариант е интригуващо създание. Има отзвуци от Вагнеровия „Пръстен на Нибелунгите“, после темата се разпада до кошмар а ла Стравински, надзираван от Сибелиусови призраци. Страховито, възхитително, да можеше да го чуеш. Завършва със соло за флейта и не някакви пърхащи флейтови трели, а птицата смърт от заглавието, проклинаща както първородните, така и последнородените.

Вчера Аугустовски ни навести отново на връщане от Париж. Прочете партитурата и захвана да сипе хвалби, както огняр сипе лопати с въглища. И има защо! Това е най-съвършената симфонична поема от известните ми творби, писани след войната, и ще ти кажа, Сиксмит, че не една и две от най-добрите идеи в нея са мои. Предполагам, че секретарят трябва с примирение да се откаже от своя дял в авторството, но никак не е лесно да го премълчи. Най-хубавото обаче тепърва предстои — Аугустовски иска да представи премиерно творбата, като лично я дирижира, на Краковския фестивал след три седмици!