Дейвид Мичъл - Облакът атлас

По-късно, докато лежахме в задушния мрак, подслушвани от геконите, Хенри ми довери, че днешните хирургични прегледи представлявали „парад на истерични, загорели от слънцето жени, които не се нуждаят от лекарства, а от магазини за чорапи, шапки, бонета, парфюми и всички онези капани, които привличат техния пол“! „Консултациите“ му, продължи той, били една част медицина, девет части клюки. „Те са убедени, че мъжете им се сношават с местните жени и живеят в смъртен страх, че може да пипнат «нещо». Една след друга вадеха кърпичките.“

Споделеното ме накара да се почувствам неудобно и аз се осмелих да кажа, че Хенри би могъл да прояви малко сдържаност, когато изказва несъгласие с нашия домакин.

— Скъпи ми Адам, аз проявих сдържаност и повече от малко! Жадувах да изкрещя на стария глупак следното: „Защо не признаем простата истина, че ние тласкаме по-тъмните раси към гробовете, за да им отнемем земята и богатствата? Вълците не седят в бърлогите си да съчиняват пиянски теории за расите, за да оправдаят разкъсването на стадо овце! «Интелектуален кураж»? Истинският «интелектуален кураж» е да захвърлим тези смокинови листа и да признаем, че всички народи са хищници, но ние, белите хищници, с нашето смъртоносно съчетание от болести и оръжия сме съвършените хищнически екземпляри, и какво от това?“.

Огорчен съм, че един всеотдаен лечител и благ християнин може да бъде способен на такъв цинизъм. Поисках да чуя Втория закон на Гуз за оцеляването. Хенри се усмихна в тъмното и се прокашля.

— Вторият закон за оцеляването гласи, че втори закон не съществува. Яж или ще бъдеш изяден. Това е.

Той скоро захърка, но моят червей ме държа буден, докато звездите започнаха да избледняват. Над чаршафа ми тихо се хранеха и пробягваха гекони.

Изгревът беше запотен и морав като маракуя. Туземци мъже и жени изкачваха „главната улица“ към църковните плантации навръх хълма, където се трудеха, докато следобедната жега станеше непоносима. Преди да дойде лодката, която щеше да откара нас с Хенри обратно на „Пророчицата“, аз отидох да погледам как работниците скубят плевели от кокосовите плантации. По случайност тази сутрин надзирател им беше младият г-н Уагстаф и той каза на едно местно момче да ни донесе кокосово мляко. Въздържах се да питам за семейството му, а и г-н Уагстаф не го спомена. Той носи камшик, „но самият аз рядко го използвам, това е работа на Пазителите на Христа. Аз само наглеждам пазачите“.

Трима от тези високопоставени лица надзираваха събратята си, подемаха химни („песнопения за нивата“) и мъмреха безделниците. Г-н Уагстаф не беше толкова разговорлив, колкото вчера, и отвръщаше на шегите ми с мълчание, смущавано само от звуците на джунглата и работниците.

— Мислите си, че сме превърнали свободни хора в роби, нали?

Отклоних въпроса, като разказах как г-н Хоръкс ни е обяснил, че с труда си те заплащат за придобивките на Прогреса, донесен от мисията. Г-н Уагстаф не ме чу.

— Има едно мравешко племе, което се нарича поробител. Тези насекоми нападат колониите на обикновените мравки, отмъкват яйцата им в своите гнезда и след като те се излюпят, е, откраднатите роби стават работници на по-голямата империя и никога даже през ум не им минава, че преди време са били откраднати. Сега, ако питате мен, Бог Йехова е създал тези мравки като нагледен пример, г-н Юинг — погледът на младия мъж натежа от многовековното бъдеще. — За онези, които имат очи да видят.

Хората с променлив нрав ме изнервят и г-н Уагстаф беше един от тях. Извиних се и поех към следващия си пристан, а именно класната стая. Тук децата назарянчета от двете раси учат Светото писание, аритметика, четмо и писмо. Г-жа Дарбишър преподава на момчетата, а г-жа Хоръкс — на момичетата. Следобед белите деца имат допълнителни три часа обучение по програма, подходяща за нивото им (макар че Даниел Уагстаф например изглежда неподатлив на уловките на своите учители), а тъмнокожите им другарчета отиват на полето при родителите си, докато стане време за вечерната служба.

В моя чест се проведе кратко представление. Десет момичета, пет бели, пет черни, изрецитираха по една Божа заповед. После ми изпяха „О, роден дом, където ти си най-обичан“ под акомпанимента на г-жа Хоръкс на пиано с минало, по-славно от настоящето му. След това момичетата бяха подканени да зададат въпроси на посетителя, но само белите госпожици вдигнаха ръце.

— Господине, познавате ли Джордж Вашингтон? — уви, не.