Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Цветът на еднообразието е син.

Бъдни вечер

Силен вятър, бурно море и силно люлеещ се кораб. Пръстът ми е толкова подут, че се наложи Хенри да среже брачната ми халка, за да не пречи на кръвообращението и да не предизвика образуване на оток. Загубата на този символ на брачния ми съюз с Тилда потисна безмерно духа ми. Хенри ме упреква, че съм като „влюбен гларус“ и ме уверява, че жена ми сигурно се вълнува повече за здравето ми, отколкото дали две седмици ще ходя без метална халка. Халката остава на отговорно пазене у моя доктор, защото той познава един златар испанец в Хонолулу, който ще я поправи срещу разумно възнаграждение.

Коледа

Дълго вълнение, причинено от вчерашната буря. Призори вълните приличаха на планински вериги с позлатени върхове, огрявани от слънчевите лъчи, които падаха полегато под виненочервените облаци. Събрах всичките си сили, за да стигна до каюткомпанията, където чакаха г-н Сайкс и г-н Грийн, приели поканата ни с Хенри за коледна вечеря в тесен кръг. Финбар ни поднесе ястие, по-малко отвратително от обикновено, „рагу по моряшки“ (солено говеждо, зеле, сладки картофи и лук), така че стомахът ми понесе по-голямата част от него, поне на първо време. В коледния пудинг със сливи нямаше и помен от сливи. Капитан Молиньо извести г-н Грийн, че дажбата от грог е удвоена и още преди следобедната вахта моряците са се напили. Обичайната вакханалия. Напиха със слаба бира една злополучна маймунка гвенон, която завърши пиянското си представление със скок през борда. Оттеглих се в каютата на Хенри и заедно с него прочетохме втора глава от Евангелието на Матея.

Вечерята разстрои храносмилането ми и ме принуди да правя чести разходки до носа. При последното ми ходене отвън чакаше Рафаел. Извиних се, че съм го накарал да чака, но момчето каза, че не, то е търсило среща с мен. Призна, че е объркано и ми зададе следния въпрос:

— Бог те приема, нали, ако се разкайваш… каквото и да си направил, няма да те прати в… нали знаете… — тук юнгата промърмори — ада?

Признавам, умът ми беше зает повече с храносмилането ми, отколкото с теология, затова изтърсих, че за малкото си години живот Рафаел едва ли би могъл да натрупа досие със смъртни грехове. Фенерът се разлюля и аз видях лицето на младия смелчага изкривено от страдание. Съжалих за лекомислието си и го уверих, че Божията милост е наистина безгранична, че „тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Иска ли Рафаел да ми се довери, попитах, било то като приятел или като сирак — брат по съдба, или като случаен непознат? Казах му, че съм забелязал колко посърнал изглежда напоследък и изказах съжаление за промяната в онова жизнерадостно момче, качило се на кораба в Сидни, толкова нетърпеливо да види широкия свят. Но докато той обмисляше отговора си, пристъп на слабост ме принуди да се върна на носа. Когато излязох, Рафаел го нямаше. Няма да повдигам въпроса. Момчето знае къде да ме намери.

По-късно

Камбаната току-що би седем пъти за първата вахта. Червеят болезнено разяжда главата ми и сякаш удрят не камбаната, а моя череп. Мравките страдат ли от главоболие? На драго сърце бих се превърнал в мравка, за да се отърва от тази агония. Как Хенри и другите спят на това невъздържано дрънчене и кощунствено пеене — не знам, но от все сърце им завиждам.

Смръкнах малко от противопаразитното лекарство, ала то вече не повдига духа ми. Само ми помага да се чувствам отчасти нормално. После направих обиколка на палубите, но Давидовата звезда беше скрита зад плътни облаци. Няколкото трезвени гласа от мачтите (сред които и този на Аутуа) и г-н Грийн на руля ми вдъхнаха увереност, че не всички от екипажа са „пияни като смоци“. Празни бутилки се търкаляха с вълните от левия до десния борд и обратно. Натъкнах се на безпаметния Рафаел, свит на кълбо около брашпила, стиснал с развратена ръка празното си канче. Голите му млади гърди бяха опръскани с жълтеникави петна. Това, че момчето е намерило утеха в пиенето вместо в Христа, накара и мен да помръкна.

— Гузни мисли смущават покоя ви, а, г-н Юинг? — обади се невидим дух зад рамото ми и аз изтървах лулата си.

Беше Бурхаве. Уверих холандеца, че докато моята съвест е сравнително спокойна, не ми се вярва той да може да каже същото. Усмихнат, Бурхаве се изплю през борда. Ако изведнъж му поникнеха остри зъби и рога, нямаше да се учудя. Той метна Рафаел на рамото си, плесна спящия юнга по задника и отнесе безчувствения си товар при люка на кърмата, на по-сигурно място, надявам се.