Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Само ако знаех! Щях да помогна на детето да дезертира, да променя съдбата му, тъй както семейство Чанинг промениха моята, или да му помогна да разбере, че никоя тирания не царува вечно.

„Пророчицата“ е вдигнала всеки милиметър платно и „се носи като вещица“ (без никаква полза за мен, само защото товарът се разваля) и всеки ден прекосява повече от 3° географска ширина. Аз съм вече много болен и на легло в своя ковчег. Сигурно Бурхаве си мисли, че се крия от него. Лъже се, защото справедливото отмъщение, което искам да се стовари на главата му, е едно от малкото пламъчета, останали неугасени от това зловещо вцепенение. Хенри ме моли да пиша в дневника, за да занимавам мозъка си, но перото ми е станало тромаво и тежко. След три дни пристигаме в Хонолулу. Преданият ми доктор обещава да слезе с мен на брега, да не пести средства за закупуване на силни успокоителни и да остане до леглото ми до пълното ми възстановяване, дори ако се наложи „Пророчицата“ да отплава за Калифорния без нас. Бог да благослови този най-добър човек. Не мога да пиша повече днес.

Неделя, 24 декември

Много ми е зле.

Понеделник, 30 декември

Червеят отново се оживи. Отровните му жлези са се спукали. Мъчат ме болка, рани от залежаване и непоносима жажда. Оаху все още е на два или три дни път на север. От смъртта ме делят часове. Не мога да пия и не помня кога за последно съм ял. Накарах Хенри да ми обещае, че ще занесе този дневник при представителя на Бедфорд в Хонолулу. Оттам ще го изпратят до опечаленото ми семейство. Той се кълне, че аз ще им го доставя лично на двата си крака, но надеждите ми са попарени. Хенри самоотвержено даде всичко от себе си, но паразитът ми е прекалено упорит и аз трябва да предам душата си на нейния създател.

Джаксън, когато станеш голям мъж, не позволявай на професията си да те раздели с любимите ти хора. През месеците далеч от дома аз мислех за теб и за майка ти с неизменна обич и ако се случи така… 30 30 Тук почеркът на баща ми става пресеклив и нечетлив — Дж.Ю.

Неделя, 12 януари

Силно се изкушавам да започна от предателския край, но авторът на настоящия дневник трябва да остане верен на хронологията. Навръх Нова година главата ми така се пръскаше от болка, че вземах лекарството на Гуз на всеки час. От люлеенето на кораба не можех да се държа на краката си, затова лежах в своя ковчег и повръщах в една торба, макар че червата ми бяха празни и ме мъчеше пареща ледена треска. Не можехме повече да крием болестта ми от екипажа и ковчегът ми беше поставен под карантина. Гуз каза на капитан Молиньо, че паразитът ми е заразен, с което самият той се превръщаше в невиждан пример за всеотдайна храброст (съучастието на капитан Молиньо и Бурхаве в последвалото престъпно деяние не може да бъде нито доказано, нито опровергано. Бурхаве ми желаеше злото, но съм длъжен да призная, че не е много вероятно да е участвал в долуописаното престъпление).

Спомням си как изплувах от плитчините на треската. Гуз беше на сантиметри от мен. Гласът му се сниши до любящ шепот:

— Скъпи ми Юинг, твоят червей се гърчи в предсмъртни мъки и изхвърля отровата си до последната капка! Трябва да изпиеш това очистително, за да изхвърлиш калцираните му останки. То ще те приспи, но когато се събудиш, червеят, който така те мъчеше, ще е излязъл! Краят на страданията ти е близо. Отвори уста за последен път, хубаво отвори, скъпи ми приятелю… ето, горчиво и неприятно е на вкус, от смирната е, но го глътни, заради Тилда и Джаксън…

До устните ми се допря чаша и Гуз обхвана главата ми с ръка. Опитах се да му благодаря. Лекарството имаше вкус на застояла вода и бадеми. Той повдигна главата ми и потърка адамовата ми ябълка, за да преглътна течността. Мина време, не знам колко. Костите ми скърцаха заедно с корабните греди.

Някой почука. В мрака на ковчега ми нахлу светлина и аз чух гласа на Гуз в коридора.

— Да, по-добре, много по-добре, г-н Грийн! Да, най-лошото отмина. Бях много разтревожен, признавам, но господин Юинг си възвръща здравия цвят на лицето и пулсът му е стабилен. Само един час? Отлична новина. Не, не, сега спи. Кажете на капитана, че довечера ще слезем на брега — ако може, да уреди място за нощуване, знам, че тъстът на г-н Юинг ще запомни тази негова добрина.

Лицето на Гуз отново изплува в полезрението ми.

— Адам?

Някой друг потропа с юмрук по вратата. Гуз промърмори някаква ругатня и се отдалечи. Вече не можех да движа главата си, но чух Аутуа да настоява: