Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Казах, че е така.

— А сега за нашите полинезийци. Всеки посетител на Таити, Хаваите, че дори и Витлеем, ще заключи, че тихоокеанският островитянин може с добросъвестно обучение да усвои „а-б-в“ на четенето, смятането и благочестието, като по този начин се издигне над негрите и стане съперник на азиатците по трудолюбие.

Хенри го прекъсна, за да отбележи, че маорите са стигнали до „г-д-е“ в търгашеството, дипломацията и колониализма.

— Това доказва моето становище. Последни, най-отдолу и най-зле са онези „негодни раси“, австралийските аборигени, патагонците, различните африкански народи и т. н., стоящи само едно стъпало над едрите маймуни и толкова неподатливи на Прогреса, че, боя се, подобно на мастодонтите и мамутите бързото им „събаряне от стълбата“ — след братовчедите им гуанчите, жителите на Канарските острови и тасманийците — е най-оптимистичната перспектива за тях.

— Имате предвид — капитан Молиньо привърши супата си — изтребление?

— Да, капитане, да. Законите на природата и Прогресът вървят ръка за ръка. Още през нашия век племената на човечеството ще изпълнят пророчествата, предначертани в расовите им белези. По-висшите ще сведат умножилите се диваци до техния изначален брой. Може да станем свидетели на неприятни сцени, но хората с интелектуален кураж не бива да се разколебават. После ще се възцари славен ред, в който всички раси ще знаят и, да, ще приемат мястото си на Божията стълба на цивилизацията. От Витлеемския залив се открива гледка към настъпващата зора.

— Амин, пасторе — отвърна капитан Молиньо.

Младеж на име г-н Гослинг (годеник на най-голямата дъщеря на пастора Хоръкс) сключи ръце в жест на благоговейно възхищение.

— Ако ми позволите дързостта, сър, според мен ще бъде истинска… да, загуба, да оставите теоремата си непубликувана, сър. „Стълбата на цивилизацията“ на Хоръкс ще предизвика фурор в Кралското дружество!

Пасторът Хоръкс каза:

— Не, г-н Гослинг, моята работа е тук. Тихият океан ще трябва да си намери друг Декарт, друг Кювие.

— Мъдро решение, пасторе — намеси се Хенри, плесна някакво насекомо и се зае да изучава останките му, — да запазите тези мисли за себе си.

Нашият домакин не можа да прикрие раздразнението си.

— Защо?

— Ами като се замислите, става очевидно, че такава „теорема“ е излишна, когато съществува прост закон.

— Какъв е този закон, сър?

— Първият от „Двата закона на Гуз за оцеляването“. Той гласи следното: „Слабите са месо, с което се хранят силните“.

— Но вашият „прост закон“ не разрешава фундаменталната загадка: „Защо белите раси господстват над света?“.

Хенри се подсмихна и зареди въображаем мускет, насочи дулото му, присви едното си око и стресна компанията с:

— Бум! Бум! Бум! Видяхте ли? Гръмнах го, преди да духне стрелата в тръбичката си!

Г-жа Дарбишър промълви смаяна:

— О!

Хенри сви рамене.

— Къде е фундаменталната загадка?

Пасторът Хоръкс изгуби доброто си настроение.

— Вие намеквате, че белите раси владеят земното кълбо не по Божията милост, а по силата на мускета? Но подобно твърдение е отново същата загадка, облечена в други дрехи! Как е станало така, че мускетът е дошъл при белия човек, а не, да речем, при ескимоса или пигмея, ако не по висшата воля на Всемогъщия Бог?

Хенри отговори:

— Нашите оръжия не са паднали в скута ни една прекрасна сутрин. Те не са манна от Синайските небеса. Още от Аженкур насам белият човек усъвършенства и доразвива науката за барута, за да могат нашите съвременни армии да излизат на бойното поле с десетки хиляди мускети! „Аха — ще кажете вие, — но защо ние, арийците? Защо не едноногите от Ур или мандрагорите от Мавриций?“ Защото, пасторе, от всички раси по света нашата любов — или по-скоро нашата алчност — към съкровища, злато, подправки и власт, о, най-вече сладка власт, е най-силна, най-ненаситна, най-безскрупулна! Тази алчност, да, тя движи нашия Прогрес, дали по пъклена или по Божия воля — не знам. И вие не знаете, сър. А и не ме интересува чак толкова. Изпитвам единствено благодарност към своя Създател за това, че ми е отредил място сред победителите.

Откровеността на Хенри бе погрешно изтълкувана като неучтивост и пасторът Хоръкс, този Наполеон на екваториалната си Елба, поруменя от възмущение. Аз похвалих супата на домакинята (макар че в действителност заради пристрастяването си към противопаразитното средство се затруднявам да поглъщам друго освен най-проста домашна храна) и попитах дали костенурките са уловени на околните плажове или донесени отдалеч.