Дейвид Мичъл - Облакът атлас

С намерението да привлека вниманието на угрижения младеж към по-материални неща, аз попитах защо такъв огромен брой Библии стоят непокътнати в църквата (и ако трябва да бъдем честни, само книжните въшки ги четат).

— Редно е пасторът Хоръкс да ви отговори, но, накратко, в мисията в залива Матавай първи превели Словото Божие на полинезийски и с помощта на тези Библии мисионерите туземци покръстили толкова хора, че старейшината Уитлок — един от основателите на Назарет, който вече не е жив, — убедил мисията да повтори експеримента тук. Разбирате ли, някога той чиракувал при един гравьор в Хайгейт. Затова заедно с оръжията и инструментите първите мисионери донесли печатарска преса, хартия, шишета мастило, кутии с букви и хартиени листа. За десет дни след основаването на Витлеемския залив били отпечатани три хиляди буквара за мисионерските училища — още преди да са разкопали градините. После дошъл ред на назарянските Евангелия и те разпространили Словото от Обществата до островите Кук и Тонга. Но сега пресата е ръждясала, имаме хиляди Библии, които търсят своя притежател, и защо?

Не можех да се досетя.

— Няма достатъчно индианци. Корабите носят тук зарази, чернокожите ги вдишват, разболяват се и измират като мухи. Ние учим оцелелите на моногамия и брак, но техните съюзи не са плодотворни. — Улових се, че мисля преди колко ли месеца г-н Уагстаф се е усмихнал за последно. Той отбеляза: — Убиваме онези, които трябва да обичаме и да лекуваме — така като че ли се развиват нещата.

Пътеката свършваше долу до морето край изронен „къс“ черен корал, двайсетина метра дълъг и висок два човешки боя.

— Марае, така се нарича това — осведоми ме г-н Уагстаф. — Чувал съм, че могат да се видят навсякъде из южните морета.

Покатерихме се отгоре му и пред мен се откри хубава гледка към „Пророчицата“, отдалечена на разстояние, лесно за преплуване от добър плувец (Финбар изсипваше една бъчва през борда, а на върха на бизанмачтата се мярна черният силует на Аутуа, който прибираше фор-трюм-топенантите).

Попитах за произхода и предназначението на това марае и г-н Уагстаф обясни накратко:

— Само преди едно поколение индианците са идвали да крещят, да проливат кръв и да принасят жертви на нечестивите си идоли точно на тези камъни, на които сега стоим.

Мислено се върнах на плажа за пиршества на остров Чатъм.

— Сега Пазителите на Христа щедро налагат с камшик всеки черен, който идва тук. Ако дойде. Местните деца вече не знаят даже имената на старите идоли. Сега тук има само дупки на плъхове и отломки. Ето в какво се превръщат един ден всички вярвания. В дупки на плъхове и отломки.

Цветовете и уханието на плумерията ме омаяха.

На вечеря моя съседка по маса беше г-жа Дарбишър, вдовица, наближаваща седемдесетте, горчива и корава като зелени жълъди.

— Признавам, че недолюбвам американците — каза ми тя. — Те убиха скъпия ми чичо Самюъл, полковник от артилерията на Нейно Величество, във войната през 1812.

Аз изказах (неискрените си) съболезнования, но добавих, че макар моят скъп баща да е бил убит от англичаните в същия конфликт, някои от най-близките ми приятели са британци. Докторът избухна в гръмогласен смях и се провикна:

— Ура, Юинг!

Г-жа Хоръкс взе в свои ръце кормилото на разговора, преди да сме се ударили в скалите.

— Сигурно вашите работодатели имат голямо доверие в способностите ви, г-н Юинг, щом ви поверяват дела, налагащи такова дълго и изтощително пътуване.

Отговорих, че, да, аз съм достатъчно високопоставен нотариус, за да ми поверят настоящата задача, но същевременно достатъчно нисшестоящ чиновник, за да съм задължен да я приема. Скромността ми беше възнаградена със звуци на одобрение.

След като пасторът Хоръкс каза молитвата над купите със супа от костенурка и помоли Бог да благослови новото му делово начинание с капитан Молиньо, по време на храненето ни изнесе проповед на една от любимите си теми:

— Аз винаги непоколебимо съм вярвал, че в нашия цивилизаторски свят Бог се проявява не в Чудесата от Библейската епоха, а в Прогреса. Прогресът е този, който води човечеството нагоре по стълбата към Божественото. Не, това не е Стълбата на Яков, а по-скоро „Стълбата на Цивилизацията“, ако щете. На тази стълба най-високо от всички раси стоят англосаксонците. Католиците са едно-две стъпала по-надолу. Още по-надолу са азиатците — трудолюбива раса, никой не може да го отрече, но им липсва нашата арийска храброст. Китаистите твърдят, че някога и те са били велики, но къде им е жълтият Шекспир, а, или техният Да Винчи с дръпнати очи? Съображението е изказано и прието. Още по-надолу виждаме негрите. Добродушните могат да се научат на полезен труд, ала непокорните са същински дяволи! Американските индианци също са способни да вършат полезни дейности в калифорнийските предградия, не е ли така, г-н Юинг?