Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— През коя врата излязоха мъжът и жената?

Момичето го поглежда така, сякаш наблюдава красив залез.

— Говориш ли английски?

„Истеричка, глухоняма, мъртво куче.“ Бил Смоук тръгва към трите изхода. „И двойка здраво загазили шибани загубеняци.“

— Губим време! Роупър, дясната врата. Биско, лявата. Аз поемам средната.

Редици, пътеки и стени от строени в десет реда кашони скриват същинските размери на склада. Нейпиър заклинва вратата с товарна количка.

— Кажи ми, че от вчера си преодоляла алергията си към оръжията — изсъсква той.

Луиса поклаща глава.

— А ти?

— Като пистолет играчка е. Шест патрона. Хайде.

Докато тичат, тя чува удари по вратата. За да ги скрие от полезрението, Нейпиър стоварва купчина кашони. След няколко метра — още една. Продължават да тичат, но им се струва, че са минали минути, а те още не са стигнали доникъде. Пред тях се сгромолясва трета купчина и от нея се изсипват десетки Големи пилета — Луиса разпознава глупавото жълто ему от детското предаване, което Хал е гледал в почивките между снимките. Нейпиър й прави знак да тича приведена. Тя се надява, че долитащото през стената бръмчене на машините е заглушило шума от падащите кашони.

След пет секунди един куршум пробива картона на десетина сантиметра от главата й и лицето й се покрива с пух от пълнежа на Голямото пиле. Луиса се препъва и се сблъсква с Нейпиър; въздухът над главите им се изпълва със свистене. Той изважда пистолета си и стреля два пъти около нея. Изстрелите я карат да се свива на топка.

— Бягай! — кресва Нейпиър и я изправя на крака.

Луиса се подчинява, а той започва да събаря стените от кашони, за да забави преследвача.

Десет метра по-нататък тя стига до ъгъла. На врата от шперплат има надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“.

Заключена. Задъхан, Джо Нейпиър я настига. Не успява да разбие вратата.

— Откажи се, Нейпиър! — чуват те. — Не ни трябваш ти!

Той стреля от упор в ключалката.

Вратата пак не се отваря. Нейпиър изстрелва още три патрона в ключалката: всеки гърмеж кара Луиса да се свива. Четвъртият изстрел е празно изщракване. Той ритва вратата с подметката на ботуша си.

Подземен цех, в който тракат петстотин шевни машини. В лепкавата жега хвърчат текстилни нишки, които образуват нимб около голите крушки, окачени над главата на всяка шивачка. С бърза крачка и приведени, Луиса и Нейпиър тръгват по пътеката покрай стената. Там зашиват вътрешностите на безжизнени патета Доналд Дък и разпнати кучета Скуби Ду едно по едно, ред по ред, палета по палета. Всяка жена — латиноамериканка или китайка — не откъсва очи от иглата на шевната си машина, затова двамата не всяват особен смут.

„Но как да се измъкнем от тук?“

Нейпиър буквално се сблъсква с мексиканката от импровизираната приемна. Тя ги повежда по полузадръстен неосветен страничен коридор. Той се обръща към Луиса, като се мъчи да надвика металното тракане, и погледът му казва: „Да й вярваме ли?“.

Очите на Луиса му отговарят: „Имаш ли по-добра идея?“. Те вървят след жената между топове с платове и кабели, кутии с отделения, пълни с очи на плюшени мечета и най-различни части и вътрешности на шевни машини. Коридорът завива надясно и свършва пред желязна врата. През изцапана със сажди решетка се процежда денят. Мексиканката се суети с връзката си за ключове. „Тук долу е 1875 — мисли си Луиса, — не 1975.“ Първият ключ не става. Вторият става, но не се завърта. Всеки трийсет секунди във фабриката отслабват по малко слуха й.

Боен вик от 6 метра разстояние:

— Горе ръцете!

Луиса се обръща.

— Казах „горе ръцете“, мамка му!

Ръцете й се подчиняват на заповедта. Въоръженият мъж е насочил пистолет към Нейпиър.

— Обърни се, Нейпиър! Бавно! Хвърли оръжието!

Сеньората започва да пищи:

— Не стреля аз! Не стреля аз, сеньор! Те накара покаже врата! Те казва убие…

— Млъкни, шибана луда имигрантка! Марш! Марш от пътя ми!

Жената се промъква покрай него, като се притиска към стената и крещи на испански:

— Не стреляй! Не стреляй! Не искам да умра!

Нейпиър се провиква през монотонното фабрично боботене:

— По-полека, Биско, колко ти плащат?

Биско кресва в отговор:

— Не си прави труда, Нейпиър. Последни думи.

— Не те чувам! Какво каза?

— Кажи си последните думи!

— Последните думи? Ти за какъв се мислиш? За Мръсния Хари?

Биско свива устни.

— Имам си тефтерче с последни думи и твоите бяха тези. А ти? — той поглежда Луиса, като продължава да държи на прицел Нейпиър.