Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Изстрел от пистолет пробива дупка в монотонния шум и Луиса стисва очи. Нещо твърдо се удря в пръстите на крака й. Тя се насилва да погледне. Това е пистолет, който се е плъзнал по пода и е спрял. Лицето на Биско е изкривено от неописуема болка. Сеньората замахва с гаечен ключ и разбива долната челюст на наемника. Следват десет, а може би и повече невероятно свирепи удара, всеки от които кара Луиса да се извръща, и всяко замахване е придружено с думи на испански:

— Аз! Обичах! Това! Куче! Мръсен! Кучи! Сине!

Луиса поглежда Джо Нейпиър. Той вдига глава невредим и зашеметен.

Сеньората избърсва уста и се надвесва над неподвижното лице на Биско, превърнато в пихтия.

— И не вика „имигрантка“!

Тя прескача окървавената му глава и отключва вратата.

— Може би ще искате да кажете на другите двама, че аз съм му причинил това — предлага й Нейпиър и взема пистолета на Биско.

Сеньората се обръща към Луиса на испански:

— Пази се там горе, миличка. На добър час и, Боже, този старец може да ти бъде баща.

Нейпиър седи в изрисувания с графити влак на метрото и гледа дъщерята на Лестър Рей. Тя е замаяна, разчорлена, разтреперана и дрехите й са още влажни от пръскачките в банката.

— Как ме намери? — пита накрая Луиса.

— Един висок дебел тип от службата ти ми каза. Нъсбумър или нещо такова.

— Нъсбаум.

— Точно така. Наложи се да го убеждавам.

Мълчанието се проточва от станцията на площад „Реюниън“ до Седемнайсето авеню. Луиса човърка някаква дупка на дънките си.

— Предполагам, че вече не работиш за „Сийборд“.

— Вчера ме пратиха да паса.

— Уволниха ли те?

— Не. Преждевременно ме пенсионираха. Да. Пратиха ме да паса.

— И тази сутрин си дойде от паша?

— Да, нещо такова.

Следващото мълчание трае от 17 авеню до парк „Макнайт“.

— Имам чувството — Луиса се колебае, — че аз — не, че ти — днес наруши някакво предопределение. Сякаш градът Буенас Йербас беше решил, че днес аз трябва да умра. Но ето ме тук.

Нейпиър се замисля над това.

— Не. Града не го е грижа. А и можеш да кажеш, че всъщност твоят баща ти спаси живота, като ритна преди трийсет години онази граната, която се търкаляше към мен — вагонът им се тресе и скърца. — Ще трябва да минем през оръжеен магазин. Празните оръжия ме изнервят.

Влакът излиза на светло.

Луиса присвива очи.

— Къде отиваме?

— На среща с един човек — Нейпиър поглежда часовника си. — Тя долетя специално за случая.

Луиса разтърква зачервените си очи.

— Може ли този някой да ни даде екземпляр от доклада на Сиксмит? Защото ми се струва, че сега няма нищо по-важно от това.

— Още не знам.

Мегън Сиксмит седи на ниска пейка в Музея за съвременно изкуство на Буенас Йербас и съзерцава гигантски портрет, от който я гледа стара дама с мечешко лице, нарисувано с преплитащи се сиви и черни контури върху изцяло бяло платно. Тъй като е единственото фигуративно живописно произведение в зала с творби на Полок, Де Кунинг и Миро, този портрет ненатрапчиво поразява посетителя. Мегън си мисли: „Виж, казва тя, това е бъдещето ти. Един ден и твоето лице ще бъде като моето“. Времето е изплело върху кожата й паяжини от бръчки. Мускули, тук отпуснати, там изопнати, увиснали клепачи. Перлите й по всяка вероятност са долнопробни, а косата й е разрошена от следобеда, прекаран с внуците. „Но тя вижда неща, които аз не виждам.“

До Мегън сяда жена горе-долу на нейната възраст. Един душ и чисти дрехи биха й дошли добре.

— Мегън Сиксмит?

Мегън поглежда настрани.

— Луиса Рей?

Луиса кимва към портрета.

— Винаги съм я харесвала. Баща ми я познаваше — истинската жена, имам предвид. Тя беше преживяла Холокоста и се беше заселила в Буенас Йербас. Държеше пансион в Малкия Лисабон. Беше хазяйка на художника, преди той да стане известен.

„Смелостта никне навсякъде — мисли си Мегън Сиксмит. — Като плевелите.“

— Джо Нейпиър каза, че днес сте пристигнали от Хонолулу.

— Той тук ли е?

— Мъжът зад мен, онзи с дънковата риза, който се прави, че гледа Уорхол. Той ни пази. Боя се, че параноята му е съвсем оправдана.

— Да. Трябва да се уверя, че вие сте тази, за която се представяте.

— Радвам се да го чуя. Имате ли идеи как да стане това?

— Кой беше филмът на Хичкок, който чичо ми най-много обичаше?

Жената, която се представя за Луиса Рей, се замисля, после се усмихва.

— Говорихме си за Хичкок в асансьора, той сигурно ви е писал за това, но не помня да е споменавал кой му е любимият. Много му харесваше онзи откъс без думи в „Шемет“, когато Кари Грант проследява загадъчната жена до пристанището на фона на пейзажи от Сан Франциско. Харесваше му „Шарада“ — знам, че не е на Хичкок, но му беше забавно, че сте нарекли Одри Хепбърн „куку“.