Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Искам да погледна пътя. Ърни, дай ми картата, ако обичаш.

— Ти я взе последен.

— О, сигурно е…

В стаята ми. Едър план, господин режисьор Ларс, покажи максимално отблизо Кавендиш, осъзнал съдбоносната си грешка. Бях оставил картата на леглото си. За сестра Ноукс. С нашия маршрут, отбелязан с флумастер.

— В колата… О, боже. Мисля, че трябва да допиваме и да ставаме.

— Но ние току-що седнахме.

Аз преглътнах с усилие.

— Относно, ъъъ, картата…

Погледнах часовника си и запресмятах разстоянията и скоростта.

Ърни започна да загрява.

— Какво за картата?

Отговорът ми потъна сред възгласи на племенна скръб. Англия изравни. И точно в този момент — не се шегувам — вътре надзърна Уидърс. Гестаповските му очи се спряха върху нас. Не изглеждаше радостен. Зад него се показа Джонс Хочкис, видя ни и истински ни се зарадва. Бръкна за мобилния си телефон, за да повика своите ангели на отмъщението. Трети здравеняк с изцапан с масло комбинезон допълваше компанията, но, изглежда, сестра Ноукс засега беше успяла да убеди Джонс Хочкис да не намесва полицията. Така и никога не установих самоличността на омазания здравеняк, но щом ги видях, разбрах: играта свърши.

Вероника изпусна слаба въздишка.

— Толкова се надявах да видя — напевно произнесе тя — дивата планинска мащерка насред цъфналия пирен, а сега сбогом, мечта…

Очакваше ни дрогиран полуживот на ограничения и дневен ред. Кроткият г-н Мийкс кротко стана, за да тръгне с тъмничаря ни.

Изведнъж нададе библейски рев (Ларс, едър план, камерата тръгва от паркинга, минава през оживения бар и спира точно между прогнилите сливици на г-н Мийкс). Телевизионните зрители изоставиха разговорите си, разляха питиетата си и го погледнаха. Дори Уидърс замръзна на място. Осемдесетгодишният старец скочи на бара като Фред Астер в разцвета на силите си и отправи следния вик за помощ към вселенското си братство:

— Има ли или няма тук ис-с-с-стински шотландци?

Цяло изречение! Ърни, Вероника и аз застинахме неподвижно като кефали.

Силен драматизъм. Никой не помръдваше.

Г-н Мийкс посочи Уидърс с костелив палец и произнесе следното древно проклятие:

— Тия ми ти анг-г-глийски пуяци погазват моите пр-р-ра-ва, д-д-дадени ми от Бога! Тия долно използват м-м-мене и мойте приятелчета и вие тря’а да ни п-п-помогнете!

Уидърс ни изръмжа:

— Елате кротко да си понесете наказанията.

Нашият надзирател показа южняшкия си английски нрав! Един рокер се надигна като Посейдон и кокалчетата на ръцете му изпукаха. До него застана някакъв кранист. После мъж с брадичка като перка на акула в костюм за хилядарка. После дървосекачка с белези, които говореха за професията й.

Загасиха телевизора.

Един планинец тихо се обади:

— Не бой се, чо’ече. Ний ня’а да те дадем.

Уидърс претегли положението и се подсмихна, сякаш казваше: „Я се осъзнайте!“.

— Тези хора са откраднали кола.

— Ти ченге ли си? — пристъпи напред дървосекачката.

— Дай да ти видя значката — приближи се кранистът.

— А, ти си няк’ъв лайнар, човече — отсече Посейдон.

Ако те бяха запазили хладнокръвие, може би щяхме да загубим, но Джонс Хочкис си вкара фатален автогол. Като видя, че пътят му е преграден с щека за билярд, той си изля нервите с думите:

— Я виж какво, проклет мърляч, заври си проклетата поличка в…

Един от зъбите му цопна в уискито ми на петнайсет крачки от мястото на удара (извадих зъба, за да го запазя като доказателство за това невероятно твърдение, иначе никой никога няма да ми повярва). Уидърс хвана и прекърши китката на насочената към него ръка, метна един дребен нападател през билярдната маса, но великанът беше един, а разгневените му врагове — легион. О, последвалата сцена приличаше на битката при Трафалгар. Трябва да призная, че не ми беше съвсем неприятно да гледам как бият бияча, но когато Уидърс падна на пода и отгоре му се посипаха обезобразяващи удари, аз предложих тактично да се оттеглим от полесражението към взетия назаем автомобил. Излязохме през задния вход и се втурнахме към ветровития паркинг с всичката бързина, на която бяха способни краката ни, чиято обща възраст значително надхвърляше три века. Аз подкарах колата. На север.

Къде ще свърши всичко това — не знам.

Отлично, драги ми читателю, щом си ме изтърпял дотук, заслужаваш епилог. Моята зловеща участ завърши в този безупречен пансион в Единбург, чиято съдържателка е дискретна вдовица от о-в Ман. След боя в „Обесената хрътка“ ние, четирима разбойници, отидохме в Глазгоу, където Ърни познава сговорчив полицай, който може да се погрижи за колата на Хочкис. Тук пътищата ни се разделиха. Ърни, Вероника и г-н Мийкс ми помахаха за сбогом на гарата. Ърни обеща да поеме вината върху себе си, ако ръката на закона някога ни застигне, защото е прекалено стар, за да го съдят, което е много цивилизовано от негова страна. Двамата с Вероника се запътиха към Хебридските острови, където братовчед на Ърни, свещеник и момче за всичко, поддържа занемарените градини на руски мафиоти и германски ентусиасти с интерес към гаелския език. Аз редовно отправям светски молитви за тяхното благополучие. По идея трябваше да оставят г-н Мийкс пред някоя градска библиотека с табела: „Моля ви, погрижете се за тази мечка“; но подозирам, че Ърни и Вероника ще го вземат със себе си. След пристигането си при вдовицата от остров Ман аз спах под одеялото си от гъши пух като крал Артур на Острова на блажените. Защо тутакси не се качих на първия влак за Лондон? Още не знам със сигурност. Може би съм си спомнил забележката на Денхолм за живота оттатък М25. Никога няма да узная каква роля е изиграл брат ми в моето пленничество, но беше прав — Лондон чернее на картата на Англия като стомашен полип. По-нагоре от него има цяла страна.