Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Стъпки. Чукане на вратата ми. Сестра Ноукс налапа стръвта. Плочка номер три се залюля, но вече се прокрадваха възможности за отклонение. Ърни трябваше да я придружи чак до вратата на стаята, в която съм издъхнал. Тя сигурно се беше втурнала напред. От скривалището си видях как хищникът надзърна вътре. Светна лампите. Класическият камуфлаж от възглавници под завивките, по-реалистичен, отколкото може би си мислите, я подмами в стаята. Аз тичешком прекосих коридора и с трясък затворих вратата. От този момент нататък третата плочка от доминото зависеше от ключалките — външното резе се оказа заяждащ въртящ се механизъм и преди да успея да го завъртя, Ноукс отново дърпаше вратата — беше опряла крак в рамката на вратата — и демоничната й сила заплашваше да разкъса бицепсите ми и да изтръгне китките ми. Разбрах, че победата няма да е моя.

Затова поех голям риск и рязко пуснах дръжката. Вратата широко се отвори и вещицата прелетя през стаята. Преди отново да се втурне към вратата, аз бях успял да я затворя и залостя. Отвътре се посипаха удари и неизброими заплахи, достойни за „Тит Андроник“. Още ги чувам в кошмарите си. Ърни дойде запъхтян с чук и шепа седемсантиметрови гвоздеи. Закова вратата за рамката и остави ловджийката да ръмжи в затворническата килия, която сама беше изградила.

Долу на рецепцията на домофона от главната порта плочка номер четири мигаше в мъртвешко синьо. Вероника знаеше кой бутон да натисне.

— Проклятие, от десет проклети минути звъня по това проклето нещо, докато майка ми си отива, по дяволите! — кресна разстроен Джонс Хочкис. — М***а му, хора, на какво си играете?

— Трябваше да помогна на д-р Конуей да усмири майка ви, г-н Хочкис.

— Да я усмири? От плеврита?

Вероника натисна копчето за отваряне и както се надявахме, портата в отсрещния край на имота широко се отвори (искам да предваря въпроса на образования читател, който може би ще пожелае да узнае защо не сме използвали същото това копче, за да избягаме, като обясня, че вратата се затваряше автоматично след четирийсет секунди, че на рецепцията обикновено стоеше някой и че отвъд портата се простираха дълги мили замръзнало тресавище). Свистенето на гуми в ледената мъгла се усили. Ърни се скри в служебната стая отзад, а аз посрещнах рейнджроувъра на стълбите отвън. Зад волана седеше жената на Джонс Хочкис.

— Как е тя? — попита Хочкис и тръгна към мен.

— Все още е сред нас, г-н Хочкис, все още пита за вас.

— Слава на Христа. Вие ли сте онзи Конуей?

Исках да се отърва от допълнителни медицински въпроси.

— Не, докторът е при майка ви, аз само работя тук.

— Никога не съм ви виждал.

— Всъщност дъщеря ми работи тук като помощник медицинска сестра, но заради недостига на персонал и спешния случай с майка ви повикаха мен, пенсионера, да стоя на рецепцията. Затова и се забавихме с отварянето на вратата.

Жена му трясна вратата на колата.

— Джонс! Ехо! Навън е под нулата, а майка ти умира. Може ли после да изясняваме пропуските в протокола?

Вероника беше слязла с лъскава нощна шапка на главата.

— Г-н Хочкис? Срещали сме се няколко пъти. Майка ви е най-близката ми приятелка тук. Моля ви, бързо идете при нея. Тя е в стаята си. Докторът реши, че е прекалено опасно да я местим.

Джонс Хочкис започна да надушва нещо нередно, но как можеше да обвини тази мила старица в измама и заговор? Жена му го пришпори и го задърпа по коридора.

Отново седях зад волан на автомобил. Ърни качи скъпата си страдаща от артрит приятелка и неразумно количество кутии за шапки на задната седалка, после бързо зае мястото до шофьора. След като мадам X ме напусна, аз така и не смених колата, която тя взе, с нова, а през следващите години нещата не се развиха така, както се надявах. По дяволите, кой педал за какво беше? Газ, спирачка, съединител, огледало, мигач, скоростен лост. Посегнах към ключа на таблото.

— Какво чакаш? — попита Ърни.

Пръстите ми упорито не намираха ключ.

— Побързай, Тим, побързай!

— Няма ключ. Проклетия ключ го няма.

— Той винаги го оставя на таблото!

Пръстите ми упорито не го намираха.

— Жена му караше колата! Тя е взела ключовете! Проклетата женска е взела ключовете със себе си! Проклятие, мили ми свети Юда, какво ще правим сега?

Ърни огледа таблото, погледна в жабката, на пода.

— Не можеш ли да я запалиш без ключ? — гласът ми прозвуча отчаяно.

— Не се размеквай! — кресна той в отговор, докато човъркаше в пепелника.