Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Петата плочка от доминото беше здраво залепена във вертикално положение.

— Извинете ме — каза Вероника.

— Виж под сенника!

— Нищо, само проклета, проклета, проклета…

— Извинете ме — обади се Вероника, — това ключ от кола ли е?

Двамата с Ърни се обърнахме и при вида на секретния ключ в ръката й изревахме като стереоуредба:

— Неееееее!

Изревахме повторно, когато видяхме Уидърс да тича по оскъдно осветения нощен коридор откъм крилото на трапезарията, следван отблизо от двамата Хочкис.

— О — каза Вероника, — и този дебелият се появи…

Видяхме как Уидърс стигна до рецепцията. Погледна през стъклото право към мен и в съзнанието ми нахлу картина на ротвайлер, който разкъсва парцалена кукла с чертите на Тимъти Лангланд Кавендиш, мъж на възраст 65 3/4. Ърни заключи всички врати на колата, но как щеше да ни помогне това?

— Ами този?

Нима Вероника размахваше под носа ми ключ от кола? С логото на „Рейндж Роувър“ отгоре.

Ърни и аз изревахме:

— Даааааа!

Уидърс отвори със замах входната врата и прескочи стъпалата.

Пръстите ми престанаха да ме слушат и аз изпуснах ключа.

Уидърс се подхлъзна на замръзнала локва и полетя презглава.

Аз си ударих главата във волана и клаксонът изсвири.

Уидърс вече дърпаше заключената врата. В черепа ми избухваха болезнени фойерверки, докато пръстите ми шареха по таблото. Джонс Хочкис крещеше:

— Сваляйте мършавите си телеса от колата ми, иначе ще ви съдя — по дяволите, ще ви съдя така или иначе!

Уидърс блъскаше по прозореца ми с тояга — не, това беше юмрукът му; камъкът на пръстена на съпругата Хочкис одраска стъклото; ключът някак си влезе в ключалката за запалването, двигателят с ръмжене оживя, на таблото замигаха цветни светлини; Чет Бейкър пееше „Да се омитаме“; Уидърс висеше на вратата и блъскаше, двамата Хочкис стояха приведени на светлината от фаровете като грешници от картина на Ел Греко; включих рейнджроувъра на първа, но той по-скоро подскочи, отколкото помръдна, защото ръчната спирачка беше дръпната; къща „Аурора“ се озари като летяща чиния в „Близки срещи от третия вид“; аз пропъдих усещането, че съм преживявал същия този момент много пъти досега; освободих ръчната спирачка, бутнах Уидърс, минах на втора, семейство Хочкис не се давеха, но махаха с ръце като давещи се и потънаха, и ние излетяхме!

Подкарах колата покрай езерото в противоположна посока от портата, защото г-жа Хочкис беше оставила рейнджроувъра обърнат натам. Погледнах в огледалото — Уидърс и Хочкисови тичаха след нас като проклети командоси.

— Ще ги подмамя надалеч от портата — бързо заговорих на Ърни, — за да ти дам време да се справиш с ключалката. Колко ще ти трябва? Мисля, че ще имаш четирийсет и пет секунди.

Ърни не ме чу.

— Колко време ще ти трябва за ключалката?

— Ще се наложи да разбиеш портата.

— Какво?

— С хубав голям „Рейндж Роувър“ със скорост петдесет мили в час би трябвало да успееш.

— Какво? Нали каза, че можеш и насън да отключиш портата!

— Това сложно електрическо чудо? Няма начин!

— Нямаше да заключа Ноукс и да открадна кола, ако знаех, че не можеш да се справиш с ключалката!

— Да, точно така, ти си мекушав, затова трябваше да те окуража.

— Да ме окуражиш? — изкрещях аз, в еднаква степен уплашен, отчаян и ядосан.

Колата късаше храсталака и храсталакът й отвръщаше.

— Не е ли страшно вълнуващо? — възкликна Вероника.

Ърни заговори така, сякаш ставаше дума за труден за сглобяване предмет от „Направи си сам“.

— Ако централният прът не е забит много надълбоко, от удара портата просто ще се разлети на части.

— А ако е забит надълбоко?

Вероника започна да показва признаци на маниакална лудост.

— Тогава от удара ние ще се разлетим на части! Така че дай газ до дупка, г-н Кавендиш!

Портата полетя към нас — десет, осем, шест дължини на колата. От дълбините на тазовото ми дъно долетя гласът на баща ми: „Имаш ли и най-малката представа колко си загазил, момче?“. И аз се подчиних на баща си, да, подчиних му се и ударих спирачките. Мама изсъска в ухото ми: „По дяволите, мили ми Тимбо, какво имаш за губене?“. Мисълта, че съм натиснал не спирачките, а газта, беше последната, преди… две дължини, една, бам!

Вертикалните пръти станаха диагонални.

Портата изхвърча от пантите.

Сърцето ми подскачаше като с бънджи от гърлото до корема и обратно, и обратно, а рейнджроувърът се движеше на зигзаг по пътя, аз стисках червата си колкото сила имах, спирачките свистяха, но аз държах колата настрана от канавките, двигателят все така бръмчеше, предното стъкло беше все така здраво.