Дейвид Мичъл - Облакът атлас

В библиотеката потърсих домашния телефон на г-жа Латъм. Нашата телефонна среща беше трогателен момент. Разбира се, г-жа Латъм овладя вълнението си, като ме нахока, а после ме осведоми за събитията от седмиците на моето отсъствие. Когато не съм отишъл навреме за кастрирането си в три часа, хидрата Хогинс изтърбушила офиса, но годините финансово балансиране на ръба се оказали много полезни на моята непоклатима опора. Тя заснела цялата вандалщина с малка видеокамера, която взела от племенника си. Така усмирила братята Хогинс: „Стойте настрана от Тимъти Кавендиш — предупредила ги г-жа Латъм, — иначе този запис ще се появи в интернет и всичките ви гаранции ще прераснат в ефективни присъди“. По този начин ги принудила да приемат справедливо предложение за дял от бъдещите хонорари (подозирам, че те тайно са се възхитили от хладнокръвието на моя женски булдог). Управата на сградата използвала изчезването ми — и потрошаването на офиса ми — като предлог да ни изхвърли. Докато пиша тези редове, бившият ми офис се превръща в „Хард Рок Кафе“ за американци с носталгия по дома. Понастоящем издателство „Кавендиш“ се ръководи от къща, която е собственост на преселилия се в Танжер по-голям племенник на секретарката ми. А сега най-хубавата новина: едно холивудско студио поиска правата за заснемане на филм по „Набито канче“ срещу абсурдна сума, голяма колкото многоцифрен баркод. Много от парите ще отидат при братята Хогинс, но за пръв път от двайсет и две годишна възраст насам аз съм богат.

Г-жа Латъм се оправи с кредитните ми карти и т.н. и сега аз чертая бъдещето на подложки за бирени халби като Чърчил и Сталин в Ялта, и трябва да призная, че бъдещето не изглежда никак зле. Трябва да платя на някой гладен писател наемник да превърне бележките, които четеш сега, в мой собствен филмов сценарий. О, по дяволите, щом Дърмът Хогинс Чистача може да напише бестселър, по който ще се снима филм, защо пък Тимъти Кавендиш Възкръсналия да не може? Вкарвам в книгата сестра Ноукс, пращам я на подсъдимата скамейка и оттам на дръвника. Жената беше искрена — повечето фанатици са такива, — но това не я правеше по-малко опасна, затова тя трябва да се назове по име и опозори. Към дребния проблем с взетата под наем кола на Джонс Хочкинс трябва да се подходи деликатно, но по-миризливата риба вече е опържена. Г-жа Латъм се свърза по имейл с Хилъри В. Хъш, за да съобщи за интереса ни към „Периоди на полуразпад“, и само преди час пощальонът донесе втората част. Вътре имаше снимка и се оказва, че В. е съкратено от „Винсънт“! И какъв дебелак! Самият аз не съм фиданка, но Хилъри има талия, с която ще запълни не две, а три места в самолет втора класа. Ще разузная дали Луиса Рей е още жива, щом седна в някой ъгъл в „Подсвиркващия храст“, фактическия ми офис, затънтена таверна, подобна на корабокруширал галеон, където Мария, кралицата на Шотландия, повикала на помощ дявола. Съдържателят, чиито двойни уискита са като четворните в завладяния от администратори Лондиниум, се кълне, че редовно вижда Нейно клето величество. Ин вино веритас.

Това е кажи-речи всичко. Средната възраст отмина, но поведението, не възрастта, причислява човек към редовете на Неумрелите или предлага спасение. Царството на младите е обитавано от много Неумрели души. Те сноват насам-натам и затова няколко десетилетия вътрешното им загниване остава незабелязано, нищо повече. Отвън по сивите покриви и гранитните стени се сипят едри снежинки. И аз като Солженицин, който работи във Върмонт, ще се трудя с пот на челото в изгнание, далеч от града, към който принадлежа до мозъка на костите си.

Една ослепителна залязваща вечер и аз като Солженицин ще се завърна.

Черното море нахлува с бучене. Студените вълни зашеметяват и съживяват сетивата на Луиса. Задницата на фолксвагена й се е врязала във водата под 45° и седалката е предпазила гръбнака й, но сега колата се обръща с покрива надолу. Луиса увисва на предпазния си колан на сантиметри от предното стъкло. Морската вода притиска главата й. „Излизай или ще умреш тук.“ Луиса се паникьосва, поема голяма глътка вода в дробовете си, с мъка се добира до въздушен джоб и кашля. „Разкопчай този колан.“ Тя се извърта, прегъва се надве и стига до закопчалката на колана. „Натисни бутона.“ Не щраква. „Тежестта ти му пречи да се освободи.“ Колата прави полусалто, потъва по-надълбоко и огромен въздушен мехур с формата на калмар полита с драматичен звук нагоре. Дрехите на Луиса са издути, тежки и лепнат за тялото й. Луиса паникьосана блъсва бутона и коланът се освобождава. „Още въздух.“ Тя намира въздушен джоб, заседнал под стъклото, зад което чернее вода. Натискът на морето затръшва вратата. „Отвори прозореца.“ Той се смъква до половината и заяжда — там, където винаги заяжда. Луиса се извърта и промушва през процепа главата, раменете и тялото си. В главата й изникват три думи.