Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Бети и Франк имат нужда да закрепят финансовото си положение — казва Лойд Хукс на слушателите си по време на закуската в хотел „Суонеке“.

Кръг от неофити и аколити с напрегнато внимание слушат президентския енергиен гуру.

— Тогава решават Бети да припечели малко пари като проститутка. Идва нощта, Франк закарва Бети на улицата с бардаците да се пробва в новия си занаят. „Хей, Франк — казва Бети, вече с единия крак на тротоара, — по колко да искам?“ Франк пресмята и й отвръща: „По сто долара за цялата работа“. Бети слиза и Франк паркира в закътана уличка. Много скоро се появява един тип с разбит стар крайслер и заговаря Бети: „Колко искаш за цялата нощ, захарче?“. Бети отвръща: „Сто долара“. Мъжът казва: „Имам само трийсет. Какво ще получа за трийсет?“. Бети тича при Франк да го пита. Франк отсича: „Кажи му, че за трийсет долара ще получи лъскане на бастуна“. Бети се връща при онзи тип…

Лойд Хукс забелязва в дъното на помещението Бил Смоук. Смоук вдига един, два, три пръста, свива трите пръста в юмрук, разгъва юмрука и рязко махва с длан. „Алберто Грималди — мъртъв, Айзък Сакс — мъртъв, Луиса Рей — мъртва.“ Хукс му прави знак с очи, че го е разбрал, и в съзнанието му изплува откъс от древен мит. „Свещената горичка на Диана се пазела от воин жрец, който живеел в разкош, но за да получи тази длъжност, трябвало да убие предшественика си. Когато спял, го правел с риск за живота си. Грималди, ти спа твърде дълго.“

— И така, връща се Бети при онзи тип и му казва, че за трийсет ще му лъсне бастуна — или това, или нищо. Той отвръща: „Добре, захарче, скачай в колата, ще ми лъснеш бастуна. Има ли наблизо закътана уличка?“. Бети му казва да свие зад ъгъла в уличката, където е Франк, мъжът разкопчава панталона си и изважда някакъв… нали разбирате, гаргантюански инструмент. „Изчакай така! — възкликва Бети. — Ей сега се връщам.“ Изскача от колата му и чука по прозореца на Франк. Франк спуска стъклото. „Сега какво има?“ — Хукс прави пауза за по-голяма тежест. — Бети казва: „Франк, хей, Франк, дай назаем на човека седемдесет долара!“

Мъжете, на които предстои да станат членове на управителния съвет, започват да се кискат като хиени. „Който е казал, че щастие с пари не се купува, явно ги е нямал.“

Хестър ван Зант гледа през бинокъла гмуркащите се водолази. Босо момиче с пончо и с недоволен вид се приближава с бавна крачка и потупва кучето на Ван Зант.

— Намериха ли колата, Хестър? Това място е доста дълбоко. Затова е много добро за ловене на риба.

— Трудно се вижда на такова разстояние.

— Ама че ирония, да се удавиш във водата, която замърсяваш. Пазачът май си падна по мен. Каза ми, че била жена, карала пияна към четири сутринта.

— Мостът Суонеке попада в същата специална зона за сигурност като острова. „Сийборд“ могат да кажат каквото си поискат. Никой няма да проверява твърденията им.

Момичето се прозява.

— Мислиш ли, че се е удавила в колата, жената де? Или се е измъкнала и се е удавила по-късно?

— Не може да се каже.

— Ако е била толкова пияна, че е изхвърчала с колата през парапета, не може да е стигнала до брега.

— Кой знае?

— Гаден начин да умреш.

Момичето се прозява и отминава. Хестър бавно тръгва към фургона си. Милтън индианецът седи на стълбите и пие мляко от картонена кутия. Избърсва уста и казва:

— Жената чудо се събуди.

Хестър го заобикаля и пита жената на дивана как се чувства.

— За щастие, жива — отговаря Луиса Рей, — преяла с кифлички и по-суха. Благодаря, че ми зае дрехите си.

— За щастие носим един и същ размер. Водолазите търсят колата ти.

— Не колата ми, а доклада на Сиксмит. И тялото ми като бонус.

Милтън заключва вратата.

— Значи си изхвърчала през парапета, паднала си в морето, измъкнала си се от потъващата кола и си плувала триста метра до брега, и единствените ти наранявания са леки охлузвания.

— Много боли, особено като си помисля за застрахователния иск.

Хестър сяда.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Ами първо трябва да се прибера и да си взема някои неща. После ще отида при майка си в Юингсвил Хил. После… се връщам в изходно положение. Без доклада не мога да привлека вниманието нито на полицията, нито на редактора си върху събитията на Суонеке.

— При майка ти безопасно ли е?

— Докато в „Сийборд“ ме смятат за мъртва, Джо Нейпиър няма да ме търси. Когато разберат, че съм жива… — Луиса свива рамене; събитията от последните шест часа са я направили фаталистка. — Може би не е съвсем безопасно. Рискът е приемлив. Не изпадам в такива ситуации толкова често, за да съм специалист.