Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Луиса все така не казва нищо.

— Извадих късмет. Осколка от граната беше пронизала двете половини на задника ми. Всичко друго ми беше наред. Лекарят каза, че за пръв път вижда една осколка да прави четири дупки. Татко ти, както знаеш, не се отърва толкова леко. Лестър беше надупчен като швейцарско сирене. Оперираха го ден преди да изляза от болницата, не успяха да спасят окото му. Той обаче не се самосъжаляваше, аз само му стиснах ръката и тръгнах, не знаех какво да му кажа. Най-унизителното нещо, което можеш да причиниш на някого, е да му спасиш живота. И Лестър го знаеше. Но не минава и ден, може би и час, без да си помисля за него. Всеки път, когато седна.

Известно време Луиса мълчи.

— Защо не ми каза това на остров Суонеке?

Нейпиър се почесва по ухото.

— Страхувах се, че ще го използваш, за да изцедиш от мен информация…

— За това какво е станало с Руфъс Сиксмит?

Нейпиър не казва „да“, не казва и „не“.

— Знам как работят репортерите.

— Точно ти ли ще критикуваш моя морал?

„Тя говори по принцип — не може да знае за станалото в къщата на Марго Роукър.“

— Ако продължаваш да търсиш доклада на Руфъс Сиксмит — Нейпиър се колебае дали да изрече това пред момчето, — ще те убият, чисто и просто. Не аз! Но някой ще го направи. Моля те. Веднага напусни града. Зарежи стария си живот и работа и замини.

— Алберто Грималди те е пратил да ми го кажеш, нали?

— Никой не знае, че съм тук — слава богу, иначе и аз загазвам заедно с теб.

— Имам един въпрос.

— Искаш да ме питаш дали… — Нейпиър съжалява, че момчето не е някъде другаде. — … Дали „съдбата“ на Сиксмит е мое дело? Отговорът е „не“. Такъв тип… работа не е по моята част. Не казвам, че съм невинен. Но аз съм виновен само в това, че съм си затворил очите. Момчето за всичко на Грималди уби Сиксмит и те бутна от моста снощи. Човек на име Бил Смоук — едно от многото му имена, предполагам. Не мога да те накарам да ми вярваш, мога само да се надявам на това.

— Откъде разбра, че съм жива?

— Празна надежда. Виж, животът е по-ценен от една проклета сензационна новина. Моля те — за последен път и наистина ще е последен, — зарежи тази история. Сега аз трябва да тръгвам, моля се на Бога и ти да направиш същото — Нейпиър става. — Още нещо. Можеш ли да си служиш с оръжие?

— Имам алергия към оръжия.

— В какъв смисъл?

— От оръжия ми се повдига. Буквално.

— Всеки трябва да умее да борави с оръжие.

— Да, затова моргите са препълнени с такива, които умеят. Бил Смоук няма любезно да ме изчака да извадя пистолета от чантата си, нали? Единственият ми начин да се измъкна е да събера доказателства и да раздухам цялата афера така, че след това вече ще е безсмислено да ме убиват.

— Подценяваш дребнавата слабост на човека към отмъщение.

— Защо се тревожиш толкова за мен? Вече плати дълга си към баща ми. Сега съвестта ти е чиста.

Нейпиър мрачно въздиша и разбира, че нищо повече не може да направи.

— Беше ми приятно да гледаме мача, Хави.

— Ти си лъжец — отговаря момчето.

— Излъгах, да, но това не ме прави лъжец. Да лъжеш е лошо, но когато светът се завърти на обратно, малкото лошо може да стане голямо добро.

— В това няма смисъл.

— Напълно прав си, няма, но все пак е вярно.

Джо Нейпиър сам си отключва вратата.

Хавиер е сърдит и на Луиса.

— И ти ми се караш, че рискувам живота си, като прескачам от един балкон на друг?

Стъпките на Луиса и Хавиер отекват на стълбището. Момчето наднича през парапета. Надолу етажите се смаляват като извивките на раковина. Духа вятър, от който му се завива свят, не му достига въздух и му прималява. Същото е и като погледне нагоре.

— Ако можеше да надникнеш в бъдещето — пита той, — щеше ли да го направиш?

Луиса нарамва чантата си.

— Зависи дали бих могла да го променя или не.

— Представи си, че можеш. Да кажем, виждаш, че на втория етаж ще ни отвлекат комунистически шпиони, затова слизаш с асансьора на партера.

— Ами ако шпионите извикат асансьора и решат да отвлекат когото намерят вътре? Ако опитвайки се да промениш бъдещето, всъщност предизвикваш събитията в него?

— Ако наистина можеш да виждаш в бъдещето, както виждаш края на 16 улица от покрива на магазин „Килрой“, значи то е вече там. Щом е вече там, значи нищо не можеш да промениш.

— Да, но това, което се намира в края на 16 улица, не е резултат от нещо направено от теб. То е относително трайно установено от проектанти, архитекти, дизайнери, освен ако някой не взриви сграда или нещо такова. Онова, което ще стане след минута, е резултат от нещата, направени от теб.