Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Грелш не закъсня, когато първата му жена раждаше — отбелязва Нанси О’Хейгън, докато си пили ноктите. — Сигурно Огилви го е качил на инструмент за мъчения.

Роланд Джейкс човърка с молив ушната кал в ухото си.

— Запознах се с барабаниста, с когото са записани хитовете на „Мънкис“. Не спря да говори за тантрически секс — боже опази. Любимата му поза била, ъъъ, „водопроводчик“. Цял ден се ровиш из тръбите, а водата все не идва.

Мълчание.

— Боже, исках само да разведря обстановката.

Грелш пристига.

— Продадоха „Далекоглед“. По-късно през деня ще научим кой ще оцелее след жертвената чистка.

Джери Нъсбаум пъхва палци в колана си.

— Много внезапно.

— Дяволски внезапно. Преговорите започнаха в края на миналата седмица — Грелш едва сдържа яда си. — Тази сутрин сделката беше приключила.

— Сигурно са получили, ъъъ, неустоима оферта — опипва почвата Джейкс.

— За това питай Огилви.

— Кой е купувачът? — обажда се Луиса.

— По-късно през деня ще има изявление за пресата.

— Хайде, Дом — подканва го О’Хейгън.

— Казах, ще направят изявление за пресата по-късно през деня.

Джейкс си свива цигара.

— Явно тайнственият ни купувач, така де, много иска „Далекоглед“, а пък, ъъъ, когато едно нещо работи, не го сменяш.

Нъсбаум подсмърква.

— Кой е казал, че според тайнствения ни купувач нещото работи? Миналата година, когато „Обединени новини“ купиха „Нуво“, уволниха даже миячите на прозорци.

— Значи така — О’Хейгън затваря пудриерата си. — Пак замина круизът ми по Нил. Пак ще карам Коледа в Чикаго със снаха си. С хлапетата й в световната столица на замразеното говеждо. Колко много се променят нещата за един ден.

Джо Нейпиър разглежда грижливо съчетаните по цветове картини в приемната на вицепрезидента Уилям Уайли и осъзнава, че вече от месеци е изваден от играта. Преданите хора са изчезнали от полезрението му и властта е изтекла в добре известна посока. „Аз не се противопоставих — мисли си Нейпиър, — остава ми само година и половина.“ Той чува стъпки и усеща, че става течение. „Но да свалиш самолет с дванайсет души на борда не е мярка за сигурност, а масово убийство. Кой е дал нареждането? Бил Смоук за Уайли ли работи? Възможно ли е това да е просто самолетна катастрофа? Стават такива неща. Знам само, че незнанието е опасно.“ Нейпиър се упреква, че предния ден е предупредил Луиса Рей — глупав риск, с който е постигнал едно голямо нищо.

На вратата се появява секретарката на Уилям Уайли.

— Г-н Уайли вече може да ви приеме, г-н Нейпиър.

Нейпиър се учудва, когато в кабинета заварва Фей Ли. Обстановката изисква да си разменят усмивки. Поздравът на Уилям Уайли с „Джо, как си“ е бодър като ръкостискането му.

— Тъжна сутрин, г-н Уайли — отговаря Нейпиър и заема предложеното му място, но отказва цигара. — Още не мога да повярвам, че г-н Грималди го няма.

„Никога не съм те харесвал. Никога не съм разбирал какво кроиш.“

— По-тъжна няма накъде. Ще се намери кой да наследи Алберто, но няма кой да го замени.

Нейпиър си позволява да зададе въпрос привидно в духа на общия разговор:

— Колко ли време ще мине, докато управителният съвет започне да обсъжда новото назначение?

— Срещата ни е този следобед. Алберто не би искал да оставаме без ръководител по-дълго от необходимото. Нали знаеш, че уважението му към теб в личен план беше… ами…

— Дълбоко — намесва се Фей Ли.

„Издигаш се, господин Ли.“

— Именно! Точно така! Дълбоко.

— Г-н Грималди беше прекрасен човек.

— Няма спор, Джо, няма спор — Уайли се обръща към Фей Ли. — Фей, да кажем на Джо за предложението си.

— Като признание за отличната ти работа г-н Уайли предлага да се пенсионираш по-рано. Ще получиш цялото си възнаграждение за осемнайсетте месеца, които остават до изтичането на договора ти, плюс премия, а след това ще започнеш да получаваш индексираната си пенсия.

„Ритник през борда!“ Нейпиър прави изненадана физиономия. „Това е работа на Бил Смоук.“ Изненаданата физиономия подхожда както на предложението за пенсиониране, така и на усещането му за сеизмично изместване на ролята му от доверен човек към излишно бреме.

— Това е… неочаквано.

— Сигурно е така, Джо — съгласява се Уайли, но не казва нищо повече.

Телефонът звъни.

— Не — отговаря той намръщен в слушалката. — Г-н Рейгън ще изчака реда си. Зает съм.

Докато Уайли затвори телефона, Нейпиър вече е решил. „Златна възможност да се оттегля от опръсканата с кръв сцена.“ Той влиза в ролята на стар служител, загубил дар слово от признателност: