Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Фей. Г-н Уайли. Не знам как да ви благодаря.

Уилям Уайли поглежда като присмехулен койот.

— Като приемеш?

— Разбира се, че приемам!

Двамата с Фей Ли се разсипват от поздравления.

— Сигурен съм, че разбираш — продължава Уайли, — че в такъв важен отдел като сигурността в момента, в който излезеш от този кабинет, мястото ти веднага ще бъде заето.

„Боже, хора, вие не губите и секунда!“

Фей Ли добавя:

— Ще наредя да ти изпратят личните вещи заедно с документите. Знам, че няма да се обидиш, ако охраната те съпроводи до континента. Трябва да се види, че г-н Уайли спазва протокола.

— Не се обиждам, Фей — усмихва се Нейпиър и я проклина. — Аз съм писал протокола.

„Нейпиър, дръж 38-калибровия си пистолет в кобура на глезена, докато не напуснеш Суонеке, а и дълго след това.“

Музиката в магазин „Изгубен акорд“ пропъжда всички мисли за „Далекоглед“, Сиксмит, Сакс и Грималди. Звучи девствено чисто, бистро като река, призрачно, омайващо… Интимно близко. Луиса стои като в транс, сякаш носена от река на времето.

— Тази музика ми е позната — казва тя на продавача в магазина, след като той я пита дали е добре. — Какво е това, по дяволите?

— Извинявам се, специална поръчка е, не е за продан. Всъщност не биваше да я пускам.

— А-ха.

„Всяко нещо по реда си.“

— Аз ви се обадих миналата седмица. Казвам се Рей, Луиса Рей. Обещахте да ми намерите рядък запис на творба на Робърт Фробишър, секстета „Облакът атлас“. Но да оставим това. Трябва ми и тази музика. Трябва ми. Знаете как е. Каква е тя?

Продавачът протяга ръце, сякаш за да му сложат белезници.

— Секстетът „Облакът атлас“ от Робърт Фробишър. Пуснах го, за да се уверя, че плочата не е надраскана. Ох, излъгах. Пуснах го, защото съм роб на любопитството си. Не е Делиус, нали? Не знам защо компаниите не финансират записи на такива съкровища, това е престъпление. Радвам се да ви съобщя, че записът на плочата ви е в идеално състояние.

— Къде съм го чувала?

Младият мъж свива рамене.

— В Северна Америка сигурно се броят на пръсти.

— Но музиката ми е позната. Казвам ви, позната ми е.

Когато Луиса се връща в редакцията, Нанси О’Хейгън говори въодушевено по телефона:

— Шърл? Шърл! Нанси е. Слушай, все пак може да прекараме Коледа под сянката на Сфинкса. Новият собственик е „Транс Вижън“ ООД — тя повишава тон: — „Транс Вижън“ ООД… И аз не съм, но… — О’Хейгън добавя по-тихо: — Току-що говорих с Огилви, да, стария шеф, той е в новия управителен съвет. Но слушай сега, аз се обаждам, за да ти кажа, че работата ми е сигурна! — тя развълнувано кимва на Луиса. — Да, почти няма съкратени, затова се обади на Джанин и й кажи, че ще прекара Коледа сама с малките си чудовища Йети.

— Луиса! — вика я Грелш от вратата на кабинета си. — Г-н Огилви те очаква.

К.П. Огилви е заел авторитетния стол на Дом Грелш и е изпъдил редактора на обикновена пластмасова табуретка. На живо собственикът на „Далекоглед“ напомня на Луиса за една стоманена гравюра. Портрет на съдия от Дивия запад.

— Няма как по-любезно да го кажа — започва той, — затова ще говоря направо. Уволнена сте. По нареждане на новия собственик — Огилви млъква.

Луиса вижда как новината рикошира в нея. „Не, не може да се сравни с това да те блъснат от мост в морето по тъмно.“ Грелш не смее да я погледне в очите.

— Имам договор.

— Че кой няма? Уволнена сте!

— Аз ли съм единственият щатен журналист, който е предизвикал неодобрението на новите ви господари?

— Така изглежда — долната челюст на К.П. Огилви трепва.

— Мисля, че е редно да попитам: защо аз?

— Собствениците наемат, уволняват и решават кое е редно. Когато купувач предложи пакет от спасителни мерки като този, който предложиха „Транс Вижън“, човек не тръгва да дотяга с дребни въпросчета.

— „Дребно въпросче“. Може ли да го гравирате върху златния ми часовник?

Дом Грелш се върти на табуретката си.

— Г-н Огилви, мисля, че Луиса има право да получи някакво обяснение.

— Тогава да отиде да пита „Транс Вижън“. Може лицето й да не се вписва във визията им за „Далекоглед“. Твърде радикално. Твърде феминистко. Твърде скучно. Твърде нахално.

„Той се мъчи да ми хвърли прах в очите.“

— Бих искала да попитам „Транс Вижън“ за много неща. Къде е седалището им?

— Някъде на изток. Но не ми се вярва, че някой ще ви приеме.

— Някъде на изток. Кои са новите членове на управителния съвет?

— Вие сте уволнена, не назначена за следовател.