Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Тогава какъв е отговорът? Можеш ли да промениш бъдещето или не?

„Може би отговорът не е функция на метафизиката, а просто на властта.“

— Това е голямо неизвестно, Хави.

Те слизат на партера. Минават покрай телевизора на Малкълм, на който се мяркат роботизираните бицепси на „Човек за шест милиона долара“.

— Довиждане, Луиса.

— Не напускам града завинаги, Хави.

По инициатива на момчето двамата се ръкуват. Този жест изненадва Луиса: струва й се официален, окончателен и интимен.

Старинният сребърен часовник в дома на Джудит Рей в Юингсвил удря един часа на обяд. Бил Смоук разговаря с жената на един финансист.

— Тази къща винаги събужда в мен демона на завистта — доверява му петдесетгодишната отрупана с бижута жена, — тя е копие на творба на Франк Лойд Райт. Оригиналът се намира в покрайнините на Салем, струва ми се.

Жената стои прекалено близо до него. „Ти приличаш на шибана вещица от покрайнините на Салем, която се е развихрила в «Тифани»“ — мисли си Бил Смоук и казва:

— Ама наистина ли?

Прислужниците латиноамериканки, осигурени от фирмата за кетъринг, обикалят с подноси с храна сред гостите, които до един са бели. Върху ленените салфетки, сгънати във формата на лебеди, стоят табелки с имената на поканените.

— Онзи дъб с побелели листа на поляната отпред сигурно е тук още от построяването на испанските мисии — казва жената на финансиста, — не мислите ли?

— Несъмнено. Дъбовете живеят шестстотин години. Двеста години растат, двеста години живеят, двеста години умират.

Бил Смоук вижда как Луиса влиза в разкошната стая и вторият й баща я целува по двете бузи. „Какво искам от теб, Луиса Рей?“ Една гостенка на същата възраст като нея я прегръща.

— Луиса! Не сме се виждали от три-четири години! — при по-внимателно вглеждане очарователната гостенка е недоброжелателна и натрапчиво любопитна. — Вярно ли е, че още не си омъжена?

— Категорично не съм — бодро отвръща Луиса. — А ти?

Смоук забелязва, че тя усеща погледа му върху себе си, отново съсредоточава вниманието си върху жената на финансиста и се съгласява, че наистина на шестдесет минути път от тук има секвои, които са били големи дървета още при царуването на Навуходоносор. Джудит Рей стъпва на ниска табуретка, донесена специално за целта, и почуква със сребърна лъжичка по бутилка розово шампанско, докато се увери, че всички я слушат.

— Дами, господа и млади хора — тържествено обявява тя, — казаха ми, че обядът е сервиран! Но преди всички да седнем на масата, бих искала да кажа няколко думи за отличната работа, която свърши Дружеството за борба с рака в Буенас Йербас и за това как то ще използва парите, събрани на нашето благотворително събитие, което вие днес така щедро подкрепихте.

Бил Смоук забавлява две деца, като вади сякаш от въздуха лъскава златна монета. „От теб, Луиса, искам убийство с интимност.“ За миг той се замисля за силите вътре в нас, които не ни принадлежат.

Прислужниците са отсервирали след десерта, във въздуха се носи силна миризма на горещо кафе и в трапезарията се възцарява духът на неделната следобедна дрямка. По-възрастните гости са си намерили кътчета, в които да подремнат. Вторият баща на Луиса повежда група свои връстници да видят колекцията му от коли от 50-те, съпругите и майките предприемат ловки маневри за измъкване, децата излизат да се боричкат под окъпаните от слънцето дървета и около плувния басейн. Тризнаците Хендерсън са най-активните на масата, където се води разговор с цел сватосване. Всеки от тях е синеок и със златисти коси и Луиса не ги различава.

— Какво щях да направя аз — казва единият, — ако бях президент? Първо, щях да си поставя за цел да спечеля студената война, а не просто да не я загубя.

Друг продължава:

— Аз нямаше да се кланям на арабите, чиито прадеди са паркирали камилите си на късметлийска педя пясък…

— Нито на червените гадове. Аз щях да провъзглася — не ме е страх да го кажа — справедливата корпоративна империя на нашата държава. Защото ако не го направим…

— Японците ще ни изпреварят. Корпорацията е бъдещето. Трябва да оставим бизнеса да управлява страната и да учредим истинска меритокрация.

— Не задавена от социални помощи, от профсъюзи, от „положителна дискриминация“ за инвалиди, травестити, цветнокожи, бездомни, арахнофоби…

— Меритокрация на ума. Култура, която не се срамува да признае, че богатството привлича властта…