Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Само още един въпрос, г-н Огилви. За трите прекрасни години безупречна работа ми дължите последен отговор: каква е връзката между „Транс Вижън“ и „Сийборд Пауър“?

Дом Грелш наостря уши. Огилви се колебае за част от секундата, след което избухва:

— Чакат ме още много задачи. Ще ви платим до края на месеца, няма нужда да идвате на работа. Благодаря ви и довиждане.

„Избухва този — мисли си Луиса, — който има гузна съвест.“

ВИЕ НАПУСКАТЕ ОКРЪГ СУОНЕКЕ,

ЗЕМЯ НА СЪРФА, ЗЕМЯ НА АТОМА,

ОЧАКВАМЕ ВИ СКОРО!

„Животът е хубав.“ Джо Нейпиър превключва джипа си на автоматичен контрол на скоростта. „Сийборд Пауър“, трудовата му биография, Марго Роукър и Луиса Рей се отдалечават в миналото му със сто и двайсет километра в час. „Животът е прекрасен.“ Два часа го делят от дървеното му бунгало в планините Санто Кристо. Ако не е много уморен след пътуването, може да улови някой сом за вечеря. Поглежда в огледалото: вече два-три километра сребрист крайслер се движи на сто метра зад него, но сега го изпреварва и се изгубва в далечината. „Успокой се — казва си Нейпиър, — нали се измъкна.“ Нещо в джипа му подрънква. Три часът — следобедът достига златния си пик. Магистралата върви покрай реката километър след километър, като леко се изкачва. „През последните трийсет години тези затънтени места погрозняха, но има ли място, което не е?“ От двете страни жилищни комплекси колонизират изравнените от булдозери тераси. „Цял живот ми трябваше, за да се измъкна.“ Буенас Йербас се смалява до разплуто петно на очертания от крайбрежието хоризонт в огледалото за задно виждане. „Не можеш да попречиш на дъщерята на Лестър да се прави на «Жената чудо». Ти направи каквото можа. Остави я. Тя не е дете.“ Нейпиър прехвърля вълните на радиото, но навсякъде мъже пеят като жени и жени пеят като мъже, докато накрая попада на непретенциозно кънтри радио, по което звучи „Всички ми говорят“. Мили е музикалната половинка в тяхното семейство. Нейпиър си спомня вечерта, когато я вижда за пръв път: тя свири на цигулка в „Дивия Оукъм Хоукъм и неговите краварки на пясъка“. Погледите, които си разменят музикантите, когато музиката се лее без усилие — това иска той от Мили, тази интимност, и много скоро те се влюбват един в друг. „Луиса Рей е в голяма степен дете и ти го знаеш.“ Нейпиър свива в изход осемнайсет и поема по стария път на златотърсачите нагоре към Копърлайн. „Това дрънчене не престава.“ Тук есента е облизала дърветата по склона. Пътят минава през стесняваща се клисура под древни борове и се изгубва там, където залязва слънцето.

Нейпиър е пристигнал ненадейно, не може да си спомни и една мисъл от последния час. Спира пред бакалията на Копърлайн, загася двигателя и се измъква от джипа. „Чуваш ли това ромолене? Изгубената река.“ Това му напомня, че Копърлайн не е Буенас Йербас и той отключва джипа си. Съдържателят поздравява посетителя по име, за шест минути му разказва клюките от последните шест месеца и пита дали Нейпиър е на почивка до края на седмицата.

— Сега съм на постоянна почивка. Предложиха ми по-ранно… — той никога досега не е използвал тази дума за себе си — пенсиониране. Дойде ми като изстрел.

Съдържателят го измерва с всевиждащ поглед.

— Честване при Дуейн довечера? Или опело при Дуейн утре?

— Нека да е в петък. По малко и от двете. Предимно честване. Искам да прекарам първата си свободна седмица в бунгалото на спокойствие, не размазан и пиян под някоя от масите при Дуейн.

Нейпиър плаща за покупките и излиза, обзет от внезапно желание да остане сам в бунгалото си. Гумите на джипа хрущят по каменистата горска пътека. Фаровете му осветяват девствената гора на ярки бягащи петна.

„Ето“. Нейпиър отново чува Изгубената река. Спомня си първия път, когато е довел Мили в бунгалото, построено от него, братята му и баща му. Сега от всички е останал само той. В онази нощ двамата излизат да се къпят голи. Идеята е нейна. Горският залез изпълва дробовете и главата му. Няма телефони, няма монитори за наблюдение, няма даже телевизор, няма проверки на документи, няма „неофициални“ срещи на охраната в звукоизолирания кабинет на президента. Никога вече. Пенсионираният бивш охранител оглежда катинара на вратата за следи от взлом, преди да отвори капаците на прозорците. „Отпусни се, за бога. «Сийборд» те пуснаха да си вървиш, свободен си, няма ограничения, няма връщане назад.“

Въпреки всичко той влиза в бунгалото с 38-калибровия си пистолет в ръка. „Виждаш ли? Няма никой.“ Нейпиър запалва огън, приготвя си боб с наденици и печени картофи на жар. Две бири. Дълго, дълго пикаене отвън. Искрящият Млечен път. Дълбок, дълбок сън.