Дейвид Мичъл - Облакът атлас

„Докладът на Сиксмит!“

Тя се вмъква обратно в потъващата кола. „Нищичко не виждам. Найлонов чувал. Пъхнат под седалката.“ Намърдва се в тясното пространство… „Тук е.“ Дърпа, както се дърпа чувал с камъни. Измъква се с краката напред през процепа на прозореца, но докладът е прекалено обемист. Потъващата кола тегли Луиса надолу. Дробовете вече я болят. Прогизналите листове хартия тежат четворно повече. Найлоновият чувал минава през прозореца, но докато рита и го дърпа, Луиса усеща как пакетът олеква. Стотици страници се изплъзват от млечнобялата папка и с въртеливо движение поемат накъдето ги носи морето, завъртат се около нея като игралните карти в „Алиса“. Тя с ритане се освобождава от обувките си. Дробовете й пищят, ругаят, молят се. Всеки удар на пулса кънти мощно в ушите й. „Накъде е нагоре?“ Водата е прекалено мътна, за да се разбере. „Нагоре е надалеч от колата.“ Дробовете й всеки момент ще откажат. „Къде е колата?“ Луиса осъзнава, че е платила за доклада на Сиксмит с живота си.

Айзък Сакс поглежда надолу към ослепителното утро на Нова Англия: лабиринти от предградия с къщички с цвят на слонова кост и гладки като коприна поляни с тюркоазносини плувни басейни. Той усеща хладния допир на прозореца на самолета до бузата си. Точно шест стъпки под седалката му в багажното отделение има куфар с С-4, достатъчен да превърне самолета в метеор. „Е — мисли Сакс, — ти послуша съвестта си. — Докладът на Сиксмит е у Луиса Рей.“ Той се мъчи да си представи колкото може повече подробности от лицето й. „Какво изпитваш — съмнения? Облекчение? Страх? Удовлетворение?“

„Имам предчувствие, че никога вече няма да я видя.“

Алберто Грималди — човекът, когото е предал, се смее на нещо, казано от негов подчинен. Стюардесата минава с поднос подрънкващи питиета. Сакс заравя поглед в бележника си, където записва следните изречения:

— Предпоставка: механизмът на действителното минало + мнимото минало може да се илюстрира със събитие, добре известно на колективната история, като например потъването на „Титаник“. Бедствието така, както се е случило в действителност, потъва в неизвестност с измирането на очевидците му, изчезването на документалните свидетелства + разлагането на останките от кораба в атлантическия му гроб. Но мнимото потъване на „Титаник“, създадено от преработени спомени, документи, слухове, измислици — накратко, от вяра, — става все по-„истинско“. Действителното минало е крехко, все по-неясно + все по-недостъпно за изучаване + възстановяване: обратно на това, мнимото минало е податливо, все по-ясно + все по-трудно за преодоляване/изобличаване като измамно.

— Настоящето кара мнимото минало да му служи, за да придаде достоверност на неговите митологии + легитимност на налагането на воля. Властта иска + има право на „разкрасяване“ на мнимото минало (който плаща на историците, той поръчва музиката).

— Симетрията изисква съществуването и на действително + мнимо бъдеще. Ние си представяме какво ще бъде идната седмица, идната година или през 2225 — мнимо бъдеще, изградено от желания, пророчества + мечти. Това мнимо бъдеще може да повлияе на действителното бъдеще като в самосбъдващо се пророчество, но действителното ще изтласка нашето мнимо бъдеще също толкова сигурно, колкото утрешният ден изтласква днешния. Също както в утопиите, действителното бъдеще + действителното минало съществуват само в мъглявата далечина, където никой няма полза от тях.

— Въпрос: има ли съществена разлика между един симулакрум под формата на оптическа илюзия — действителното минало — и друг такъв симулакрум — действителното бъдеще?

— Един времеви модел: безкрайна кукла матръошка от изрисувани моменти, всяка „обвивка“ (настоящето), затворена в гнездо от „обвивки“ (предишни настоящи), аз наричам действително настояще, което обаче ние възприемаме като мнимо настояще. Куклата на „сега“ също така съдържа в себе си гнездо от настоящи, които тепърва ще бъдат, аз наричам това действително бъдеще, но ние го възприемаме като мнимо бъдеще.

— Заключение: аз съм се влюбил в Луиса Рей.

Детонаторът се задейства. С-4 се възпламенява. Самолетът изчезва в огнено кълбо. Метал, пластмаса, кабели, пътници, техните кости, дрехи, бележници и мозъци — всичко се слива в едно и се изгубва в пламъци с температура над 1200°. Несъздадените и мъртвите съществуват единствено в нашето действително и мнимо минало. Сега ще започне разделянето на двете.