Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Внезапно спрях.

В лъчите светлина от предните фарове мъглата се сгъстяваше и разреждаше.

— Гордеем се с теб — каза Вероника, — нали, Ърнест?

— Да, скъпа, и още как! — Ърни ме плесна по гърба.

Чух как недалеч зад нас Уидърс сипе обвинения и ръмжи от ярост. Ърни свали прозореца и изкрещя към къща „Аурора“:

— Загубеня-я-я-я-я-я-як!

Аз отново докоснах педала за газта. Гумите зашумоляха по чакъла, двигателят се събуди и къща „Аурора“ изчезна в нощта. По дяволите, когато родителите ти умрат, те се заселват у теб.

— Пътна карта?

Ърни се ровеше в жабката. Дотук откритията му се ограничаваха със слънчеви очила и карамелени бонбони.

— Няма нужда. Запомнил съм нашия път. Познавам го като дланта си. Всяко бягство е девет десети логистика.

— По-добре да стоим настрана от магистралите. В днешно време там има камери и какво ли не.

Аз се замислих над смяната на кариерата си — от издател на крадец на коли.

— Знам.

Вероника се преобрази в г-н Мийкс — блестящо:

— Аз знам! Аз знам!

Казах й, че преобразяването й е невероятно точно.

Пауза.

— Нищо не съм казала.

Ърни се обърна и изкрещя от учудване. Когато погледнах в огледалото и видях г-н Мийкс да се тресе в най-задната част на колата, за малко да изляза от пътя.

— Как… — започнах аз. — Кога… Кой…

— Г-н Мийкс! — изгука Вероника. — Каква приятна изненада.

— Изненада ли? — попитах. — Той е нарушил законите на проклетата физика!

— Тук едва ли ще можем да направим обратен завой и да се върнем в Хъл — заяви Ърни, — а е прекалено студено, за да го свалим от колата. До сутринта ще е станал на ледена висулка.

— Ние избягахме от къща „Аурора“, г-н Мийкс — обясни му Вероника.

— Аз знам! — извика като в опиянение старото магаре. — Аз знам.

— Един за всички и всички за един, нали?

Г-н Мийкс се заливаше от смях, смучеше бонбони и си тананикаше „Британските гренадири“, докато рейнджроувърът унищожаваше една след друга милите в посока север.

Предните фарове осветиха табела с надпис: „МОЛЯ, КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В ТОУИК КРОС“. Ърни беше отбелязал това място на пътната ни карта голям червен X и сега разбирах причината: денонощна бензиностанция, обслужваща първокласен път, в съседство с кръчма на име „Обесената хрътка“. Отдавна беше минало полунощ, но вътре още светеше.

— Паркирай пред бара. Аз ще отида да взема бидон бензин, така никой няма да ни забележи. После предлагам да пийнем набързо по една бира, за да отпразнуваме добре свършената работа. Глупавият Джонс е оставил якето си в колата, а в якето — тра-ла-ла — Ърни показа портфейл с големината на моето куфарче. — Сигурен съм, че може да ни почерпи по едно.

— Аз знам! — възкликна ентусиазиран г-н Мийкс. — Знам!

— „Драмбуи“ и сода — реши Вероника — ще ми дойдат добре.

Ърни се върна след пет минути с бидона.

— Никакви грижи.

Той наля бензина в резервоара, после четиримата тръгнахме през паркинга към „Обесената хрътка“.

— Свежа нощ — отбеляза Ърни и предложи на Вероника да го хване подръка.

Беше дяволски студено и аз не можех да спра да треперя.

— Красива луна, Ърнест — добави тя и пъхна ръка под неговата. — Каква великолепна нощ за бягство! — Вероника се изкиска като шестнайсетгодишна.

Аз затворих в сандъка стария си демон — ревността. Г-н Мийкс залиташе, затова аз го заведох до вратата, където черна дъска рекламираше „Големия мач!“. Вътре в топлата пещера тълпа посетители гледаше по телевизията футболен мач в далечен флуоресцентен часови пояс. В осемдесет и първата минута Шотландия водеше с един гол пред Англия. Никой даже не ни забеляза. Англия да играе с Шотландия в чужбина в разгара на зимата — нима пак бе дошло време за Световната купа? Чувствах се като проклетия Рип ван Уинкъл.

Аз не съм любител на баровете с телевизори, но поне нямаше бумкаща отровна музика, а и тази вечер свободата беше най-сладкото питие. Едно овчарско куче ни направи място на пейката до камината. Ърни поръча напитките, защото, както каза, моето произношение било прекалено южняшко и някой можел да се изплюе в чашата ми. Поръчах си двойно уиски „Килмагун“ и най-скъпата пура, която се предлагаше в бара, Вероника си поръча ликьор „Драмбуи“ и сода, г-н Мийкс — джинджифилова бира, а Ърни — наливна горчива на име „Гневен кучи син“. Барманът не сваляше очи от телевизора — сипа ни питиетата, като използваше само осезанието си. Точно когато се настанихме в една ниша, през бара премина циклон на отчаяние. Беше отсъдена дузпа за Англия. Фанатичен гняв наелектризира публиката.